— Щом Даг не може да се измъкне, и аз няма да мога. За теб — не знам. Надявах се, че имаш някакъв трик. — Мари замълча. — Тормозя се с този проблем от дни и почти полудявам. Почвам да се чудя кога ще дойде време да пресечем загубите си. Само че обвързаните ножове на тези създатели са изчезнали по време на атаката на злината. От деветимата само Брин носи незареден нож. Малка утеха за толкова жертви. А и не съм сигурна какво ще стане, ако някой оплетен се опита да сподели. С глинените имахме съвсем лош късмет.
Соун, който се подпираше на дървото, направи гримаса.
Фаун усети спазъм в корема, когато схвана за какво говори Мари. Представи си как Соун, Хохари или най-вероятно Мари, защото това се покриваше с разбиранията за командирски дълг, обикаля покрай постелите и забива костени ножове в лежащите… „Не, не и Даг!“ Фаун докосна ножа под ризата си, доволна, че инцидентът край Гласфордж беше отнел тази възможност.
Хохари се мръщеше, но по-скоро от тъга, отколкото като несъгласие.
— Включването на Даг в оплитането даде сила на останалите. Поне за известно време. Но по-слабите пак почнаха да гаснат. Не знам колко дълго ще ги поддържаме живи, ако вкарваме нов патрулен на всеки три дена. Но това само ще задълбочи проблема. Няма да кандидатствам доброволно. Нито пък ще ти позволя, Хохари, така че да не ти идват никакви тъпи идеи.
Хохари разтърка врата си.
— Е, все ще трябва да измисля нещо. Но няма да пробвам нищо тази вечер. Умората изкривява преценките.
Мари кимна одобрително и заговори за лагера, където нощуваха останалите. Фаун кимна към Даг и я прекъсна:
— Мари, вярно ли е, че не бива да го докосвам?
— Може би. Проверяването може да ти коства скъпо.
„Или пък не“.
— Препусках по целия път дотук.
— Казахме ти да си останеш вкъщи, дете — обади се Хохари със съчувствие. — Тук няма нищо за теб, освен мъка.
— И само ще ни пречиш — измърмори Отан.
— Но аз усещам Даг. Все още!
Хохари се протегна и хвана лявата й ръка.
— Напоследък променяло ли се е?
— Болката се усили, щом се приближих. Странно. Даг го направи, за да ме успокои, а всъщност само ме ужасява.
— Дали ти си ужасена, или той?
— Не знам дали има разлика.
— Ха. За съжаление това не ни е от кой знае каква помощ. Засега. — Хохари се изправи с уморена въздишка и останалите я последваха.
Фаун се обърна към Мари.
— Все би трябвало да има с какво да помогна!
Мари я изгледа и въздъхна разбиращо.
— Има чаршафи и парцали за пране.
— Ще го направя. — Тази задача щеше да й позволи да остане в дъбравата, а не да ходи в отдалечения лагер.
— О, да, това е важно. Добре, че дойде, за да има кой да пере! — подигра се Отан и пропусна хладните погледи на другите жени. Фаун можеше да предположи кой се е занимавал с това преди нея.
— Не е кой знае колко много. Доста трудно вкарваме нещо в хората и почти нищо не излиза — обясни Мари. — Но тази вечер си почини. Изглеждаш изтощена.
Фаун си призна с кратко кимване. Отведоха конете в лагера на патрула, но тя успя да си вземе дисагите и завивките. Ядосваше се, че не може да докосне Даг, и затова се посвети на дребните задачи като събиране на дърва и помагане в готвенето на рядката каша.
Хохари направи по-обстоен физически преглед на оплетените Езерняци. На лицето й бе изписан гняв.
— Все едно съм някакъв фермерски знахар — промърмори тя, когато коленичи до Даг. На Фаун й хрумна, че нямаше да е зле да има един наоколо. Фермерските знахари и акушерки непрекъснато работеха по догадки и интуиция. Със сигурност с течение на времето ставаха добри.
Фаун се захвана с прането още щом се събуди. Поне то напрягаше други мускули, а не тези, които бе изтощила с тридневната езда. Нави панталоните, нагази в хладната вода и сложи мръсните чаршафи и парцалите на един набързо сглобен сал. Водата беше странно чиста и без мирис, перфектна за пране. А и така можеше да държи под око лежащия Даг и обикалящите болногледачи.
За нейна изненада един Езерняк, но не от патрула, а оцелял местен жител, дойде да й помага.
— Ти си фермерската булка на Даг Редуинг — каза той, не като въпрос, а като просто твърдение.
Фаун само кимна. Мъжът имаше отнесено изражение и тя се притесняваше да говори с него, ограничаваше се само до благодарности, когато си подаваха прането. Той пое основния товар от изваждането на мокрите чаршафи и простирането им по дърветата.
— Артин ковачът ми е баща — бе единственото, което каза, преди да се разделят, щом приключиха.
Хохари обикаляше наоколо и се мръщеше, след което сядаше някъде и чертаеше с пръчка по земята. После отново ставаше и се отдалечаваше. Започна да опитва най-различни неща: викаше на оплетените, удряше ги, бодеше ги с игла. Соун и Мари с мъка я убедиха да не убие експериментално още един глинен. Накрая се приближи до постелята на Даг и седна с кръстосани крака, гледаше все така намръщено.