Върна се, седна на одеялото и загледа Даг. На лунната светлина приличаше още повече на труп. Можеше да умре, без тя да успее да зърне отново блестящите му златисти очи. Преглътна тежко. Дали щяха да й позволят да го докосне, след като умре? „Аз и сега мога да го пипна“. Само че не можеше да му помогне с нищо, което да не е опитвано от останалите. „Я чакай!“
„Обърнато засилване на същността“. Повъртя тази фраза в главата си. Явно имаше точно значение според Хохари — неясно за Даг, Мари и Отан. Подсилване, което се бе завихрило около себе си и не се абсорбираше от новия си притежател? Разтърка ръката си и се зачуди дали подсилването, което й бе направил Даг, е обърнато. Ако следваше обясненията на Хохари, явно ставаше въпрос за част от същността на злината. Точно както тя носеше част от същността на Даг. Беше доволна, че двамата успяха да убият злината край Гласфордж, преди да развие такива ужасяващи способности.
Веждите й се извиха. Дали Хохари беше виждала злина отблизо? Създателите си стояха предимно в лагерите. Сигурно не беше. Споделящите ножове се правеха трудно, но употребата им беше лесна. Тя го бе доказала. Спомни си вика на Даг: „Забий го… Забий го в злината!“
Мислите й се завихриха като водовъртеж.
„Споделящите ножове убиват злини!“
„В Даг, Артин и останалите има остатъци от злина“.
„Може би просто й трябва допълнителна доза смъртност, за да се довърши прочистването“.
„… аз имам споделящ нож!“
Потръпна. Нали не беше възможно да мисли за нещо, за което Даг, Мари и Хохари да не са сетили и да не са отхвърлили?
Езерняците бяха много емоционални по отношение на споделящите ножове. Саможертвата бе свещена. Ножовете в никакъв случай не бяха предмети за игра. Фаун се надигна, напълно будна.
Нали нямаше нужда да го забива в сърцето? Това се правеше само при зареждането, за да се усвои смъртността. За освобождаването й можеше да се забие където и да е. Например можеше да прониже злината от Гласфордж в крака и ефектът щеше да е същият. Къде ли бяха остатъците от злината, оплитащи Езерняците? Вероятно бяха свързани, защото докосването до който и да е от тях задействаше капана.
Дар беше казал, че нейният нож е със съмнителна стойност. Че няма сродство. „Само че е единственият подръка“.
„А Даг е единственият, над когото имам някакво право“.
Тя се надигна, преди да се е разколебала, и внимателно отмести завивката на Даг. На лунната светлина тялото му изглеждаше съвсем хилаво. Тъкмо бе успял да качи някое кило и поредната криза го бе стопила отново.
Не можеше да го намушка в сърцето, главата и корема. За несмъртоносни рани човек беше ограничен до ръцете и краката, при това трябваше да внимава за сухожилия и артерии. Беше сигурна, че не става под мишницата, в сгъвката на коляното и вътрешната страна на бедрото. Най-добре — външната страна на бедрото или рамото. Мускулите на ръката му не изглеждаха особено големи в сравнение с костеното острие. Значи бедрото. Тя се наведе.
Ако Хохари беше в съзнание, можеше да се посъветва с нея, но пък тогава щеше да чака Езерняците да оправят всичко и нямаше да се сети. Сега лечителката лежеше заедно с останалите и Отан бе начело. Фаун нямаше да го помоли и за глътка вода, дори да умираше от жажда, а и не очакваше той да й даде. Все пак…
„Пак ли ще направя някоя глупост? Премисли!“
Можеше да няма ефект, при което на сутринта щеше да й се наложи да обяснява дупката в крака на съпруга си. Сети се и измъкна чисти парцали, увити с мъх от тръстика, от дисагите. Поне да има бинтове подръка.
А можеше и да постигне това, което се надяваше.
„Може да се случи нещо ужасно“. Но ужасното вече се случваше. Едва ли щеше да влоши нещата.
„Добре“.
Изхлузи торбичката от врата си и извади бледия нож. Мотаенето бе смалило куража й. Надвеси се над лявото бедро на Даг и премисли всичко отново. Искаше да се помоли на боговете, но според Даг те отсъстваха. Можеше да разчита единствено на разума си.
„Даг каза. че си умна. Ако не вярваш на себе си, довери се на него“.
„Забий ножа. Където и да е“.
Вдигна ръка, прицели се в това, което й приличаше на дебел мускул, и заби острието, докато не опря в кокала. Даг изръмжа и се размърда. Фаун пусна дръжката и тя остана да стърчи от крака му, индиговосиня на цвят заради луната.
— Какво правиш, ненормалнице? — изпищя зад нея Отан.
Хвана я и я дръпна назад. Но тя успя да види как лявата ръка на Даг се вдига, сякаш призрачната му длан хваща дръжката на споделящия нож, и чу познатото пропукване от счупването на костеното острие.
15.
Носеше се сред сивата мъгла сякаш цяла вечност. Поне желанията, болката и страхът бяха изчезнали. След това някакво горещо присъствие започна да тормози замъглените му сетива. Сякаш северната звезда се бе спуснала от небето. „Не падай, не… махни се, Искрице!“ Ужаси се, защото знаеше, че ако я докосне, ще я убие. „Нима съдбата ме е проклела да унищожавам всичко, което обичам?“