Но звездният огън не го докосна. По-късно усети нов прилив на сила и успя да възвърне мисълта си. Някаква друга светлина бе попаднала в затвора. Позната… Усети същността на Хохари, която носеше изключителна сила, нехарактерна за такова крехко тяло. Но надеждите му се изпариха, щом усети нейния ужас и гняв.
„Мислех, че ще се досетиш какво трябва да се направи отвън. Аз съм по-глупавият и трябваше да погледна, за да разбера“.
„Исках да се уверя. Трябваше да съм сигурна. Даг, съжалявам…“ След това мъглата отново погълна всичко.
Той се напъна да преброи отряда си, както се полагаше на командир. Артин едва се държеше, същността му бе станала почти прозрачна. Брин, Орниг, Малора, останалите създатели. А сега и Хохари. Прибави и себе си. Десет умиращи човека. Отново бе подвел подчинените си. „Поне този път няма да ги изоставя“.
Отново се унесе. Сивите нишки продължаваха да изсмукват силата му.
Звездният огън отново се приближи твърде близко и той се ужаси. Но този път държеше нещо друго, излъчващо лек и познат напев. Мелодията и светлината се смесваха в невероятна красота. „Ето това е истинска магия, Езерняшкото създаване няма нищо общо…“
В този момент болката и песента го пронизаха.
Можеше да усети всеки детайл на същността, която се изливаше в бедрото му: костта на Каунео, останките от собствената му кръв, подсилването от създателя в Лутлия. Смъртта на дъщерята на Искрицата. Смърт без раждане, самосъздаване и самоунищожение в най-чиста форма.
Твърде чиста. Липсваха всякакви следи от копнеж, движение и време. Това, че нямаше сродство, бе твърде плоско описание. Напълно освободено. Лишено от болка.
„Аз мога да споделя болка“.
Даг вдигна с лекота призрачната си ръка, носеща остатъците на злината, и сграбчи същността на дръжката. Старите следи от кръвта му му позволиха да проникне. Спомни си как през онази нощ Фаун бе изплела брачната връв, с кървави пръсти, влагайки същността си в нея. Широко отворените очи и щедрото предложение една друга вечер. „Трябва ли ти кръв?“ Сякаш беше готова да си пререже вените и да изтече в ръцете му. „Както прави сега“.
„Не пропилявай дара й, старче“.
Изви смъртната същност между пръстите на призрачната си ръка, както Фаун бе изплела връвта. Усмихна се, като си представи сърдития глас на Дар. „Използваш методи за брачни върви върху споделящ нож…?“ Костта на Каунео се счупи със звук, който отекна в същността му, и той веднага разбра, че теорията на Дар за това как фермерската смърт белязва ножа, е погрешна. Но нямаше време да проверява. Държеше смъртността в ръка и не искаше да я изпуска.
Призрачната му длан се изви и се откъсна, щом смъртността потече към сивите нишки. Даг изпищя беззвучно. Петната от злината бяха изтръгнати от същността му и се махнаха от ръката му. Сивите нишки на оплитането се запалиха ярко и започнаха да светят из цялата дъбрава. Щом достигнаха до глинените в земята, неоформените същества започнаха да избухват, а техните образи се въртяха из същността на Даг като водовъртежи след гребло. После стана тихо.
Даг нямаше представа, че тишината може да кънти толкова силно. Сякаш ехото се бе превърнало в нов източник на болка… Не, всъщност това беше тялото му. Докато се бе носил в сивата мъгла, си мислеше, че тялото му липсва, но вече не беше толкова сигурен. Всичките му болежки се бяха върнали. Глава, врат, гръб, ръце, всичко стенеше. Мехурът му също копнееше да се изпразни. Нуждите на тялото му бяха шумни и настоятелни. Но имаше нещо по-спешно.
Отвори очи и примигна, за да изчисти гурелите. Лежеше под някакво дърво, а ярката луна надничаше иззад клоните му. Из дъбравата се носеха смаяни викове, които преминаха в радостни възгласи.
На лунната светлина и отблясъците на огъня успя да види невероятна гледка. Фаун и чиракът на Хохари, Отан, сякаш танцуваха. Или пък се бореха. Не беше сигурен. Отан дишаше тежко, а Фаун беше обвила ръце около една от китките му и го дърпаше. Младежът се въртеше в кръг, мъчеше се да я махне от себе си.
Даг прочисти гърлото си и произнесе с глас, който прозвуча като скърцане на стара панта:
— Отан, спри да опипваш жена ми. Намери си собствена фермерка.
Двамата се пуснаха и отскочиха един от друг.
— Сър, не съм…
Даг не можа да чуе какво не е, защото ридаещата от радост Фаун се хвърли на гърдите му и го целуна. Устата му сигурно имаше вкус на птиче гнездо, но на нея явно не й пречеше. Лявата му ръка беше безчувствена, а дясната — твърде натежала, но някак си успя да я прегърне.