Нямаше представа как се е озовала тук. Сигурно бе една от поредните й истории. Но топлината на тялото й подсказваше, че не е халюцинация. Не че в моментното си състояние можеше да различи.
Тя спря да го целува за секунда.
— Даг, съжалявам, че трябваше да те намушкам! Не можах да се сетя за нищо друго. Боли ли те много?
— А? — Чувстваше се по-скоро схванат, но скоро усети остра болка в лявото бедро. Опита да надигне глава, но не можа и размърда крака си. Пред очите му изплува познатата дръжка на ножа. Даг примигна развеселено. — Искрице, малко по-нагоре и щях да реша, че си ми страшно сърдита.
Смехът й премина в ридаене. Сълзите й закапаха по голите му гърди и той я погали нежно по рамото.
След малко тя преглътна и вдигна глава.
— Трябва да ме пуснеш.
— Не, не искам.
— Трябва да извадим парчетата от ножа от крака ти. Не знаех колко дълбоко да го забия, затова карах докрай.
— Пряма, както винаги.
Тя се измъкна от слабата му хватка и се усмихна през сълзи. Значи беше добре. Даг разтвори леко усета си, колкото да провери хората в дъбравата. Всички бяха живи. Изтощени, но живи. Някой препускаше без седло от източния лагер. Отан се бе отказал от борбата и се грижеше за Хохари. Даг заряза капитанството, въздъхна от нечовешката умора и ги остави да правят каквото си искат.
Отан донесе хирургическите инструменти на Хохари и се зае с Даг, под ръководството й. Ясно, че ваденето на ножа щеше да боли повече от забиването, но чак пък толкова?
— Кърви твърде много!
— Нищо, тъкмо ще прочисти раната. Дай бинтовете.
— Хохари, какви са тези превръзки?
— Хубави. Много добра идея, Фаун. Стегни ги добре. Няма да ги махам, докато не подгизнат.
— Извадихме ли всичко?
— Да. Виж, парчетата си пасват. Всичко е наред.
— О, да!
— Хохари, сякаш същността му е разкъсана и виси на ивици. Никога не съм виждал подобно нещо!
— Видях как се случи. Беше невероятно. Спрете кръвта му и преместете всички от това място в източния лагер. И ми намерете нещо за ядене.
Евакуацията беше извършена от останалите патрулни, които бяха дотичали с факли в ръце. Освободените от оплитането, които можеха да яздят, бяха качени на коне, а останалите на носилки. Даг мярна усмихнатото лице на Соун и чу оплакванията на Мари, че пак е изтървала най-интересното. През цялата миля не пусна ръката на Фаун.
Източният лагер не се укроти до зазоряване. Фаун се събуди към обед, сгушена под ръката на Даг. Полежа известно време, наслаждавайки се на познатата тежест и бавния дъх, който гъделичкаше косата й. Накрая се измъкна леко и се огледа. Даг явно наистина беше уморен, щом не се събуди.
Постелята им бе разположена под набързо скалъпен подслон от няколко пръта и едно одеяло. Лагерът се намираше до едно поточе и бе обграден от зелени, незасегнати от злината дървета. Имаше към двадесет и пет патрулни. Някои носеха вода и се грижеха за конете, други поддържаха огньовете, а трети се грижеха за все още невъзстановените жертви на оплитането.
Най-сетне и Даг се събуди и беше неин ред да го вдигне и да го нахрани. Поне можеше да дъвче и да преглъща, без да се дави. По някое време дори почна сам да взима с ръка парчетата плънкин и еленско. Но ръката му трепереше твърде много, за да държи купа с вода. По-тревожно бе състоянието на лявата му ръка, която въобще не помръдваше. Фаун се притесняваше, че намушкването с нож далеч не е най-сериозното му нараняване. Очите му бяха кръвясали, но тя се радваше на златистия им отблясък и на начина, по който се усмихваха.
Беше доволна, когато дойде Хохари, въпреки че Отан вървеше зад нея. С тях беше и Мари, която изглеждаше наистина облекчена. Лечителката беше уморена, но в доста по-добро състояние от Даг. Може би защото бе прекарала най-малко време в оплитането. Във всички случаи вече мислеше трезво.
Отан махна превръзките и Хохари заяви, че шевовете са станали чудесно и че засега няма следа от инфекция. По-късно щели да приложат подсилване. Отан изглеждаше облекчен да направи нова превръзка, този път с истински патрулни бинтове.
— Даг, преди да си ме попитал три пъти — всички оцеляха след оплитането — доложи Мари.
— Сигурен бях. Артин ще издържи ли? Сърцето му изглеждаше доста увредено.
— Да, синът му се грижи за него. Местните хора може да бъдат преместени утре сутринта. Поне до най-близкото селище. Там ще се оправят по-бързо, отколкото тук, в горите.
Даг кимна.
— Щом заминат, нашите хора също ще станат нетърпеливи да се приберат. Брин и Орниг вече са на крак, а и Малора скоро ще стане. Младоци, какво да ги правиш. Не знам за теб, но на мен ми писна от това място. Остава само Хохари да каже кога ще можеш да яздиш с тази дупка в крака.