— Попитай ме утре — отвърна лечителката. — Кракът не е най-тежкият проблем.
— Ами ръката ми? — попита Даг колебливо. — Малко ме притеснява, че не мога да я движа. Връща ме към едни спомени, за които не искам да се сещам.
— Разбираемо е. — Хохари гледаше как Отан приключва с превързването и се отдръпва. — Трябва да те прегледам. Хайде, отвори се.
— Добре — въздъхна той. Не изглеждаше особено ентусиазиран. Отпусна се и придоби познатото отнесено изражение. Мари изсъска, Хохари сви устни, а Отан, който бе зашил дълбоката рана съвсем спокойно, изглеждаше, сякаш му се гади.
— Това са много по-тежки щети, отколкото при Ютау. А неговите бяха впечатляващи. Дай да видя какво мога да направя по въпроса.
— Не можеш да правиш подсилване след всичко, през което премина! — възрази Даг.
— Имам сили за едно — отвърна тя решително. — Пазех го за теб.
— Какво става? — прошепна Фаун на Мари. — Какво усещате? — „А аз не мога“.
— Същността на лявата му страна носи следи от зараза, като синини, но поне остатъците от злината вече ги няма — отвърна й Мари. — Това е добър знак. Същността на лявата му ръка е съдрана на ивици. Хохари ще я увие с оформено подсилване. О, умно. Мисля, че иска да й помогне да се възстанови сама.
Хохари въздъхна тежко и гърбът й се преви. Даг погледна надолу и успя да помръдне леко ръката си.
— По-добре е!
— Трябва ти време. — Хохари вече говореше изтощено като Даг. Той я погледна, сякаш казваше: „Виж сега кой се претоварва!“ Тя продължи, без да му обръща внимание: — С времето същността ти ще се възстанови. Но бавно. Чуваш ли? Бавно!
— Да. — Даг въздъхна тежко. — Призрачната длан. Вече я няма, нали? Завинаги, като другата.
— Изчезнала е, но може би не завинаги. Знам, че те тревожеше, но трябва да спреш да мислиш за нея като за някаква магическа ръка! Това беше проста проекция на същността. Е, може би не проста. Предполагам, че когато същността ти се възстанови, тя пак ще се появи. Но няма да е скоро, така че спри да се притесняваш.
— О! — Даг, изглежда, се разведри. На Фауни идеше да го удари, когато й намигна похотливо. За малко щеше да се разсмее и да се наложи да обяснява на сериозните Езерняци.
— Така. — Хохари посегна да обърше челото си с ръка, но Отан я спря и й подаде чист парцал. — Искам да задам няколко въпроса. Основното, което ме интересува, е дали подобно действие би разрешило подобен проблем. Защото трябва да запишем знанието, а може би и да го разпратим из останалите провинции.
— Надявам се да не се изправяме пред подобен проблем — каза Мари. — Защото това ще означава още една изтървана злина, а тази беше станала почти непобедима. Но все пак го запиши, никога не се знае.
— Няма как да се разбере, без да се опита — отговори Даг, — но според моите впечатления всеки споделящ нож, забит в който и да е от хората, щеше да пречисти остатъците от злината. Просто трябваше някой да се сети и да се осмели да опита.
— Малко странен начин да се изразходва саможертва. От друга страна, десет за един. — Всички Езерняци говореха хладно и пресметливо по тези въпроси. — Ти кога се усети?
— Чак като попаднах в оплитането. Видях го отвътре.
Хохари погледна към лявата китка на Фаун. Тя тъкмо бе свикнала да не й обръщат внимание и потръпна под острия поглед.
— Фаун, точно по него време усети промяната в подсилването, което ти е направил Даг, нали? Нещо като натиск ли беше?
— Разбира се! — сепна се Отан. — Това би обяснило откъде е разбрала какво да прави!
Дали? Фаун беше разколебана.
— Въобще не беше толкова ясно. Макар че ми се иска да беше.
— Тогава откъде разбра? — попита търпеливо Хохари. — Че трябва да използваш споделящия нож?
— Аз… — Тя се поколеба, спомняше си снощното си отчаяние. — Установих го.
— Как?
Фаун се чудеше как да обясни по-просто.
— Ами от твоите думи. Ти каза, че в оплитането е останала част от злината. Споделящите ножове убиват злини. Реших, че просто е необходима допълнителна доза.
— Но твоят нож няма сродство.
— Какво? — Фаун я погледна объркано.
Даг прочисти гърлото си и обясни нежно:
— Дар беше прав, поне за това. Смъртността в твоя нож беше прекалено чиста, за да има сродство със злината, затова се наложи да добавя малко. Какво ще кажеш, Хохари? Нещо като допълнително създаване в последния момент?
Лечителката го изгледа.
— Създаване ли? По-скоро го наречи магия.
— Затова ли се разкъса призрачната ти длан? — притесни се Фаун. — О, ако знаех…