— Какво щеше да стане тогава?
Тя погледна ръцете си и ги стисна в скута си.
— Щях да направя същото.
— Браво — прошепна Даг.
— Значи — каза Отан с видимо облекчение — не си знаела какво правиш. Налучквала си. Удар в тъмното. Даже ако не беше Даг, накрая нямаше да успееш!
Фаун си пое дъх и обмисли това обезпокоително твърдение. След което събра цялото си достойнство и каза твърдо:
— Понякога не е важно да имаш правилните отговори, а да зададеш правилните въпроси.
Даг бавно примигна и лицето му застина. След това се усмихна и й кимна окуражително, от което сърцето й затуптя.
— Да. Отан, на това нещо в шатрата Блуфийлд му викаме щастлива случайност. — Топлият му поглед направо прати сърцето й в петите.
Късно следобед дойде Соун, носеше обелен клон за патерица. С него и с помощта на младежа Даг успя да изкуцука до отходната яма. Когато се върна, изобщо не му се мърдаше повече. Беше доволен да лежи с Фаун, да наблюдава лагера и да не говори. Фаун набързо му обясни чудатата история как се бе озовала тук. Беше му малко неприятно, че не й разказва за техните приключения, но пък тя можеше да изкопчи подробности от Соун и Мари. Което и направи.
На следващия ден се върнаха последните разузнавачи, водеха друга група бежанци от Боунмарш. С тази допълнителна помощ бе решено да преместят възстановяващите се местни създатели на по-подходящо място и групата потегли на обед. Тогава патрулните на Даг осъзнаха, че единственото, което стои между тях и прибирането, е състоянието на командира им. Неколцината, които можеха да правят подсилване, кандидатстваха или бяха накарани да помогнат за бързото му възстановяване. Даг го прие с неохота, но изтърпя, докато кракът му не се разтрепери и пред очите му не заплува виолетова мъгла. Това принуди Хохари да прекрати процедурите.
Общото настроение не беше много добро и привечер Даг убеди Мари и Кодо да разделят патрула. По-голямата част щеше да замине на сутринта с Хохари, а Даг с малка група телохранители и болногледачи щеше да изчака, докато се възстанови.
След кратка консултация с Хохари Мари реши да остане начело на тяхната групичка.
— Някой трябва да те наглежда. Защото, като ти стане скучно, ще съкратиш времето за лечение. Ако те оставим само с децата, няма да успеят да те удържат.
Въпреки болката и изтощението Даг беше доволен да си лежи с Фаун в тяхното заслонче. Сякаш беше на място с перфектен баланс и всичките му нужди се удовлетворяваха без движение. Не чувстваше носталгия. Като цяло въобще нямаше желание да мисли за лагера и за това, което го очаква там. Набързо пресече тези мисли. „Бъди тук. С нея“.
Даг я погали и плъзна пръсти по копринената й коса. Тя бе донесла свещи, направени от нея, и бе закрепила една на изгладен камък от поточето. Даг не беше възбуден, а и в това си състояние едва ли можеше да се възбуди, но докато я гледаше на приглушената светлина, изпита чисто желание, сякаш гледаше летящ ястреб или невероятно красив залез. Нещо, което човек може да запази само в очите и спомените си. Където единственият враг е времето, а неминуемото поражение е много, много далеч…
Фаун лежеше върху него и го целуваше, но накрая се надигна, за да свали ботушите и колана си. Щяха да спят с дрехите като патрулни, но поне можеше да махне по-убиващите неща. Тя се намръщи и изхлузи каишката на споделящия нож от врата си.
— Мисля, че вече мога да го прибера в дисагите. — Извади дръжката и разпиля трите дълги парчета на завивката.
Даг се надигна на лакът.
— Аха. Това обяснява защо Отан се мотаеше с раната ми. Явно е вадил парчетата.
— Какво ще правим с тях?
— Ако употребеният нож може да се прибере, обикновено се връща на роднините, на донора на костта. Ако не може, се изгаря. Изминаха двадесет години, но Каунео сигурно още има роднини в Лутлия. Освен това още пазя костта от чичо й. Покрай тази история с Рейнтрий не успях да стигна до нея. Мисля да изпратя и двете със следващия куриер, както и едно писмо, обясняващо как са били използвани саможертвите им. Така ще е най-добре.
Тя кимна тъжно и побутна едно от парчетата с пръст.
— В крайна сметка свърши повече работа, а не само да ни събере. Въпреки че Дар твърдеше, че фермерската същност е безполезна. Твоето създаване я оправи. Аз съм… не точно радостна, но да речем — доволна. Дар каза…
Той се надигна и затвори устните й с целувка.
— Не се тревожи за казаното от Дар. Аз не се притеснявам.
— Наистина ли? — Тя се намръщи. — Но не беше ли прав за сродството?
— Щеше да е странно, ако греши. Все пак той е специалист по ножовете. Но не съм сигурен, че е прав за другото.