Гриф и Варлийн поклатиха глави, а Фаун прехапа устни.
Даг си играеше с косата си. Фаун реши, че му е време за нова подстрижка, освен ако не желае да я остави дълга, като на другите.
— Искам да го видя, преди да се приберем.
— Даг, така ще се отклоним с три дни. — Гриф се намръщи.
— Може би само два, ако хванем северния път. Може да тръгнем два дни по-рано, за да не изоставаме от определения график.
Мари го изгледа накриво.
— Време беше да почне да не те свърта. Хохари каза да почиваш седем дена. Всички я чухме.
— Стига де, знаеш, че ги завиши нарочно.
Мари не отрече.
— Защо въобще искаш да ходиш там? Знаеш как изглежда опустошението. Навсякъде е едно и също.
— Това е задължение на отрядния командир. Феърболт ще иска доклад как е започнало всичко.
— Това не е негова територия, Даг. Задължението е на някой от капитаните на Рейнтрий.
— Във всеки случай искам да видя как е. Въпросът не подлежи на обсъждане. — В гласа му прозвучаха стоманени нотки.
Мари се намръщи.
— Защо? Мога да го опиша доста точно дори оттук. И ти би могъл. Депресиращо, но точно. Какви отговори се надяваш, че ще откриеш?
— Ако знаех, нямаше да ходим. — Продължи да си играе с косата си. — Мисля, че не търся отговори. По-скоро ще се оглеждам за нови въпроси. — И кимна на Фаун.
На следващата сутрин небето беше чисто и всички простряха нещата си да изсъхнат. Към обяд Даг прокара предложението да тръгнат, за да пътуват на кратки етапи. На Мари отдавна й бе писнало от това място и този път не възрази.
Младоците събраха лагера само за час, обзети от желанието да се върнат у дома. Соун поведе шестте коня и товарното животно на северозапад. Наложи се да заобиколят мъртвото блато, въпреки че иначе щяха да си спестят няколко мили.
По средата на обикалянето Мари спря коня си и обърна лице срещу вятъра.
— Какво? — попита малко разтревожено Соун.
— Подушвате ли?
— Определено. — Варлийн сбърчи нос.
— Нещо е започнало да гние — обясни Даг на яздещата до него Фаун. — Това е добре.
— Ама че сте и вие! — Тя поклати глава.
— Надеждата се намира на най-неочаквани места. — Той се усмихна и смуши Копърхед. Усещаше, че настроението на патрулните се е подобрило, макар и съвсем леко.
Движеха се бавно, както бе обещал на Мари. Яздеха с отворен усет, като хора, опипващи около себе си просто като предпазна мярка. Човек никога не знае. Веднъж Даг бе открил по този начин една още неподвижна злина — тогава бе яздил като куриер в далечната североизточна провинция Сийгейт. Все пак изминаха дванадесет мили, преди да спрат за нощувка. Даг предполагаше, че тази нощ всички ще спят по-добре. Дори и той, въпреки пулсиращата болка в крака.
На другия ден тръгнаха рано, но със същото бавно темпо. Варлийн забеляза труповете на двама глинени. Изглежда, бяха умрели сами, след като силата, дадена им от злината, се бе изчерпала. Явно заплахата от ордата им вече не беше сериозна. Дори с това бавно темпо малкият патрул се натъкна на първите следи от опустошението в Грийнспринг в ранния следобед.
Даг вдигна куката си и всички спряха под сянката на последните дървета, преди да навлязат в обработваемите местности.
— Не е нужно да ходим всички. Може да направим лагер тук. Фаун, ако искаш, остани с Гриф и Варлийн. Такова сериозно опустошение изсмуква силите дори да не го усещаш. Няма да е добре за теб. Освен това може да се натъкнем на грозна гледка. — „Със сигурност ще е грозна“.
Фаун го изгледа остро.
— Ако е лошо за мен, няма ли да е по-зле за теб? Виж се, едва се крепиш!
— Казаха ли ти го? — засмя се Мари.
— Това място — продължи Фаун — е нещо като Уест Блу, нали?
— Вероятно.
— Тогава и аз искам да го видя. — Тя кимна решително.
„Защо ли не се изненадвам?“
— Добре, колкото по-скоро почнем, толкова по-бързо ще свършим. Да не се мотаем излишно. — Даг махна на Соун да води.
Първо минаха покрай изоставени ферми, със съхнещи ниви, след това изсъхнали, след това мъртви, а накрая мъртви с неприятен сивкав цвят. Даг знаеше какво да очаква и бе плътно заслонен, както и останалите от патрула. За съжаление това не помагаше особено.
— За какво да се оглеждаме? — попита Гриф, щом първите къщи изникнаха пред тях, прикрити зад остатъци от жив плет.
— Като начало искам да открия леговището — отвърна Даг. — Да видя къде се е появила злината и защо не е била забелязана по-рано.
Това не беше много трудно, просто трябваше да следват опустошителната диря. Все едно навлизаха в тъмна пещера. Всички растения бяха посивели, а оградите на дървените къщи бяха наклонени и обезцветени. Даг прецени, че градът е приблизително два пъти по-голям от Уест Блу. Имаше три или четири улици. Реката наистина беше река, а не някакъв прехвален поток. Изглеждаше достатъчно широка, за да може шлеповете от река Грейс да идват дотук. Градът имаше пазарен площад, пивница, ковачница и около двеста къщи. Може би около хиляда жители. Вече нито един.