Центърът на опустошението сякаш се намираше в една горичка в покрайнините на града. Конете запръхтяха тревожно, когато ги подкараха натам. В тясна клисура с малко поточе имаше пещера, подобна на тази край Гласфордж, но по-малка. Сега беше съвсем празна, а част от брега се бе свлякла и заприщила отчасти поточето. Земята пред пещерата беше издълбана с дупки с човешки размер, приличаше на кошер. Най-вероятно тук бе отгледано първото поколение глинени.
— При толкова хора наоколо — каза Гриф — е трудно да се повярва, че никой не е забелязал нищо.
— Може би някой е видял — отговори Фаун, — но не са му повярвали. Особено на децата. Мога да се обзаложа, че децата са играли през цялото време край този поток и из околните горички.
Даг се наведе от седлото и пое въздух, за да успокои разбунтувания си стомах. Да, храна за злини, при това много обилна. Доставена на място. Затова се беше развила толкова бързо. Спомни си колко красиво изглеждаше съществото на лунната светлина. Колко ли преобразувания бе минало? „Колкото си иска“.
— Никой ли не се е сетил да избяга? — попита Варлийн. — Или се е случило твърде бързо?
— Било е бързо, но не чак толкова — отвърна Мари. — Някои са загинали заради лош късмет, но повечето са умрели от невежество.
— Защо… — започна Фаун, но спря.
Даг се обърна и я погледна въпросително.
— Щях да попитам защо са били толкова невежи — каза тя тихо. — Но до неотдавна и аз бях същата. Мисля, че разбирам.
Даг поклати глава мълчаливо, зашеметен от ужасяващите образи пред очите му, и обърна Копърхед. Върнаха се на пътя.
— Кълна се, че чувам гласове — възкликна Соун, когато излязоха на главната улица.
Даг отвори усета си за миг, но веднага се заслони и потръпна от болка. Но поне бе успял да мерне живите искрици.
— Натам.
Завиха по една улица с изсъхнали дървета и празни къщи. Някои бяха със счупени стъкла, а повечето прозорци бяха покрити с хартия, по старомодния начин. Улицата се превърна в уличка, а след нея започваше широко поле с посивяла трева. В далечния му край се суетяха стотина души. Имаше и няколко каруци с умърлушени коне.
— Не може да се опитват да обработват това! — възкликна смаяно Фаун.
— Не — отвърна Даг и се изправи на стремената. — Днес не сеят зърно.
— Копаят гробове — каза тихо Мари. — Сигурно са бежанци, дошли да търсят роднините си. Като хората от Боунмарш.
Гриф поклати глава със съжаление.
Даг премести юздите в куката, за да освободи ръката си, и поведе патрула напред, но спря, когато наближиха оцелелите от Грийнспринг.
Местните се бяха скупчили и стискаха лопати и мотики по начин, напомнящ за боязливото прибиране на семейство Хорсфорд. Ако онези фермери имаха повод да са нервни, тези тук имаха причина да са почти полудели. Даже съвсем.
След размяна на погледи и мърморене тълпата излъчи един говорител, който се приближи внимателно до патрула и спря на няколко крачки. Добре. Убежденията щяха да подействат по-добре, ако си говореха нормално, а не викаха.
— Здравейте. — Даг докосна челото си за поздрав.
Мъжът отвърна с късо кимване. Беше на средна възраст и носеше работни дрехи, които имаха сериозна нужда от кърпене и пране. Поне от него се долавяше някаква човешка миризма на това иначе мъртво място. Лицето му бе посивяло от умора и Даг отново неволно се сети за Сорел Блуфийлд.
— Не бива да стоите на тази болна земя — каза Даг.
— Тя си е наша — отвърна мъжът.
— Морящата твар я е отровила. Ще отрови и вас, ако се застоите.
Мъжът изсумтя.
— Няма да слушам някакъв си Езерняшки ядач на трупове.
— Щом искате, погребете мъртвите си, макар че не го препоръчвам. Но в никакъв случай не нощувайте тук.
— Тук имаме подслон. — Мъжът се намръщи и продължи предупредително: — Ще оставим стража, в случай че решите да се промъкнете през нощта.
Какво си представяше този човечец? Че патрулът на Даг ще дойде да краде тела? Усети как се разгневява. „Няма да направим нищо подобно. Имаме си достатъчно наши трупове. Фермерските кости не ни трябват, нито тези с изтръгната същност, а пък фермерски кости с изтръгната същност съвсем…!“ Преглътна и отвърна почти спокойно:
— Добре.
Мъжът сякаш усети, че е нанесъл обида, и макар че не се извини, допълни:
— А и как ще се намерим, ако се появят други оцелели? Тварта ни омагьоса и ни караше да ходим насам-натам…