Явно и той беше от нещастните роби.
— Никой ли не знаеше, че трябва да повика помощ, когато се появи морящата твар? Поне да предупредите останалите.
— Каква помощ? — изсумтя мъжът. — Вие ни прегазихте с високите си коне. Аз бях там. Вярно, че бяхме полудели от заклинанието, обаче…
— Трябвало е да се защитят — почна Даг и спря. Нервните местни жители не пускаха импровизираните си оръжия и не се връщаха към тъжната си задача. Даг погледна Фаун и потърка брадичката си. — Какво ще кажеш да сляза от високия кон? Тогава ще се приближиш ли да поговорим?
Мъжът го изгледа продължително и кимна.
Варлийн се смъкна от коня си и хвана юздите на Копърхед. Соун също слезе и отвърза дебелия клон, който служеше за патерица. Кракът на Даг не поддаде съвсем, когато слезе от седлото, но Соун все пак услужливо го подкрепи. Двамата се спогледаха усмихнато, вероятно си спомниха за нощната атака над бандитския лагер. Даг се подпря на патерицата и закуцука към местния. Мъжът гледаше учудено: явно чак сега бе забелязал окаяното състояние на събеседника си.
Даг посочи едно повалено дърво в полето и човекът отново кимна. Докато куцукаше натам, Даг усети, че Фаун върви от лявата му страна, готова да го подпре. Замисли се дали да не я прати да се върне при конете, за да й спести някои тъжни подробности. „Вече е твърде късно. Освен това тя е една от тях“. Махна й да седне между двамата. Ако последната среща на този човек с Езерняци беше от грешната страна на копието, можеше да има нужда от посредник. „И двамата имаме“.
Когато местните се разпръснаха и продължиха да копаят, Даг се успокои. Сега бе ред на Езерняците да се скупчат около конете и да гледат неспокойно.
— Тази твар беше особено лоша — започна Даг отново. — Езерняците от Рейнтрий също загубиха много хора. Лагерът Боунмарш е опустошен и ще трябва да бъде изоставен поне за тридесет години. Това място — за повече.
Мъжът изръмжа, но не можеше да се разбере дали е съгласен, или не.
— Много хора ли се завърнаха? — обади се Фаун. — Да потърсят близките си?
— Неколцина. — Мъжът сви рамене. — Нали идваме да погребем роднините си. Намерих жена си — добави след малко.
— Това е добре — отвърна Фаун окуражително.
— Заровена е ей там. — Човекът посочи една могила от пръст в края на нивата. „Масов гроб“.
— О.?
— Те ни чакаха — продължи той. — Съпругите и дъщерите. Момчетата, старите хора. Нещо странно се бе случило с телата им, защото не гниеха, дори в тази жега. Сякаш ни чакаха да се върнем и да ги намерим.
Даг преглътна и реши, че не е моментът да обяснява за свойствата на дълбокото опустошаване.
— Съжалявам — отвърна тъжно Фаун.
Мъжът сви рамене.
— Можеше да е и по-зле. Ето, Дейзи и Купър се намериха преди час. — Той кимна към един мъж и една жена, които стояха в задния край на една каруца. Бяха с гръб един към друг и бяха навели глави.
Фаун докосна коляното на мъжа и той потръпна.
— Защо по-лошо? — Тя можеше да зададе такъв въпрос. Даг не би се осмелил. Добре, че бе дошла с него.
— Дейзи мислела, че децата са с него, а той се надявал, че са при нея. Имаха четири. Пазехме децата за накрая, в случай че се появи още някой. — Даг проследи погледа му до редица положени в тревата тела. Фермерите копаеха ров, не много по-голям от другия.
— Надявам се, че сте подслонили сирачетата извън опустошението? — попита Фаун. Доколкото Даг я познаваше, тя вече обмисляше план как да събере осиротелите семейства.
Мъжът я погледна. Явно му изглеждаше толкова млада, колкото и на Даг, защото й отвърна по-нежно:
— Тук няма сирачета, госпожице.
— Но… — Тя засмука устната си, обмисляше значението на думите му.
— Не открихме живи под дванадесетгодишна възраст. А и от по-големите няма много.
Даг се намеси, защото Фаун го гледаше така, сякаш той някак може да поправи това.
— След бременните жени децата имат най-богата същност за преобразуванията на злината — каза Даг. — Затова тя започва с тях. При евакуацията на Боунмарш младите жени са грабнали най-малките и са потеглили веднага. Останалите са ги последвали, като са взели колкото се може повече провизии. Патрулните, които не са били на служба, са пазели тила. Децата са били изведени за петнадесет минути, а целият лагер горе-долу за още толкова. Някои от създателите, които бяха оплетени, са били пленени, защото са тръгнали да търсят група деца, които били някъде из блатото.
Фаун се намръщи.
— Това не го бях разбрала. Намерили ли са ги?
— Не — въздъхна Даг. — Някои от оцелелите, които се върнаха, разпознаха телата им. За погребение, подобно на това. — Местният жител започна да рови пръстта с петата на ботуша си, бърчеше вежди учудено. „Да, виж я. Фермерите могат да задават въпроси и да получават отговори. Защо не пробваш?“