Спряха на разклона на крайбрежния път и Мари кимна на Соун, Гриф и Варлийн.
— Мисля да заведа Даг направо вкъщи.
— Добре — отвърна Соун. — Искаш ли помощ?
— Рази и Ютау сигурно са там. И Катагус. — За момент придоби отнесено изражение и след малко добави: — Да. — Фаун предположи, че е докоснала същността на съпруга си, за да го предупреди, че се прибира.
— Първо трябва да видя Феърболт — каза Даг.
— Феърболт вече е научил всичко от Хохари и останалите — отвърна Мари остро. — Аз трябва да видя Катагус.
Соун погледна двамата си другари, които нямаха търпение да се приберат при семействата си, и каза:
— Аз ще се отбия при Феърболт. На път ми е. Ще му кажа, че сме се прибрали.
— Ще съм ти благодарен.
— Няма проблем. Върви да почиваш, Даг. Изглеждаш ужасно.
— Благодаря, Соун — отвърна сухо Даг.
Соун кимна и подкара коня си в галоп.
Мари, Даг и Фаун поеха по крайбрежният път и въпреки че никой не предложи галоп, Мари яздеше доста бързо. Когато стигнаха до поляната, вече бе почти изправена на стремената.
Всички бяха излезли да ги посрещнат. Рази и Ютау държаха децата, а Сари им махаше. Катагус също махаше и хриптеше. Имаше още доста народ. Висока жена на средна възраст и съпругът й, както и шестте им деца, вариращи от годините на Фаун до момиче на осем. Това беше най-голямата дъщеря на Мари със семейството си — бе се завърнала с новата си лодка от другия край на езерото. Всички се втурнаха към Мари, но дадоха предимство на Катагус.
— Крайно време беше да се върнеш, дърто — прошепна той в косата й.
— Добре, че си още тук, иначе щеше да отнесеш боя — отвърна му тя, докато се прегръщаха.
Рази подаде шаващото момченце на Сари, а Ютау пусна Теси, след като я предупреди да се пази от Копърхед. Двамата се приближиха, за да помогнат на Даг и Фаун да слязат. Ютау изглеждаше уморен, но като цяло беше по-добре. Рази и зетят на Мари разседлаха конете и се нагърбиха със задачата да ги закарат до острова, преди Копърхед да е изритал някое от подскачащите деца.
Шатрата Блуфийлд си стоеше под ябълката. Сари се усмихна и отметна кожите на входа. Всичко вътре бе чисто и подредено. Фаун накара Ютау да остави багажа им под навеса. Трябваше първо да изпере сериозно изцапаните от пътуването дрехи.
Даг погледна постелята си като гладно куче — пържола.
— Искам да си махна ботушите. — Седна на един пън и започна да разхлабва връзките. — Някакви проблеми?
— Ами — започна Сари колебливо, — имаше една случка с момичетата от склада.
— Опитаха се да откраднат шатрата ти тия малки негоднички… — извика Ютау, но Сари го прекъсна с отдавна оттрениран жест.
— Какво? — учуди се Даг.
— Е, не точно да я откраднат — каза Сари.
— Напротив. Беше си чиста кражба.
— Казаха, че им било наредено да я приберат в склада — продължи Сари, без да му обръща внимание. — Бяха свалили половината, когато ги спипах. Не искаха да ме слушат, но Катагус се разхриптя и ги уплаши.
— Двамата с Рази беряхме бъз — оправда се Ютау. — Иначе с удоволствие щях да ги уплаша аз. Каква наглост! Да закачат шатрата на патрулен, докато изпълнява дълга си!
Фаун се намръщи, представяше си какъв шок щеше да е, ако след уморителното пътуване откриеха, че всичко е изчезнало. Даг явно си мислеше за същото.
— Разгневеният чичо Катагус е бил по-ефектен. Лицето му става едно такова лилаво и почва да хрипти, сякаш всеки момент ще ти умре в краката. Момичетата се притесниха и се махнаха.
— Катагус каза, че направо побягнали — ухили се Ютау.
— Когато се върнаха, Рази и Ютау я вдигнаха наново. След това отидоха да поговорят с хората от склада. Естествено, оттам казаха, че било недоразумение.
— Глупости — изсумтя Ютау. — Това е работа на някоя от дружките на Кумбия. Както и да е. Казах на Феърболт, който пък каза на Масапе, тя говори с някого и повече нямаше проблеми.
Даг разтри врата си, гледаше отнесено. Ако имаше повече енергия, сигурно и той щеше да се гневи, но сега бе само тъжен.
— Разбирам. Благодаря ти. — Кимна и на Сари.
— Фаун, не искам да ти се бъркам, но мисля, че е време да сложиш съпруга си да легне.
— Наистина. — Фаун и Ютау подпряха Даг и му помогнаха да влезе в шатрата.
— Даг, кълна се, че изглеждаш по-зле, отколкото като те оставих в Рейнтрий — възкликна Ютау. — Онова оплитане ли е виновно? Или кракът те мъчи? Мислех, че Хохари те е закърпила по-добре, преди да те остави.