— Бъди сериозна, Хохари. Без значение от усета на един лечител му трябват две здраве ръце за повечето задачи. Не би ми дала да закърпя панталоните ти, камо ли да шия рани. А това е само началото на списъка.
— Така е. — Тя се усмихна и се наведе напред. — Но патрулните през цялото време работят по двойки. Свикнал си. А аз непрекъснато срещам млади кандидат-лечители с ограничен усет. Ти се разбираш добре с младите, въпреки че ги стряскаш в началото. Мисля да ти намеря такъв партньор.
Даг примигна. Отново. „Искрицата?“ Тя имаше много прецизни ръце и достатъчно кураж за тази работа. Въображението и сърцето му подскочиха, като си представи евентуалните възможности. Можеха да работят тук или в лагера Беърсфорд. Почтена и необходима работа, която да й извоюва уважение. Щеше да е до нея всеки ден. И всяка нощ. А щом я обучеше… Дали тази идея щеше да й допадне? Щеше да я попита веднага. Той се усмихна на Хохари и лицето й светна.
— Виждам, че схващаш идеята — каза тя доволно. — Много се радвам! Както предполагаш, имам някого наум.
— Да.
— О, да не би Отан вече да е говорил с теб?
— Моля?
— Става дума за малкия му брат, Ошо. Той все още не е готов за това, но и ти не си. Но ако знам, че ще го приемеш за партньор, ще започна да го обучавам веднага.
— Чакай! Аз си мислех, че става дума за Фаун.
Беше ред на Хохари да примигне объркано.
— Но, Даг… тя няма никакъв усет! Фермерите не могат да бъдат лечители. Нито създатели.
— Напротив. И те си имат акушерки и знахари.
— Естествено. Но не използват нашите методи. Сигурна съм, че уменията им са ценни и че са по-добри от нищо, но просто не стават.
— Ти каза, че аз ще поема тази част.
— Даг… болните са доста чувствителни. Боя се, че мнозина няма да й се доверят и да я приемат. Ще е твърде странно. Освен това има един проблем. Харесвам Фаун, но ако се разхожда постоянно с отворена същност по време на деликатните лечения, сигурно ще разсейва, а може и да има намеси. Не.
„Мен няма да ме разсейва“. Той се облегна назад; вълнението, което го бе обхванало, бързо се стопяваше. Сякаш се чувстваше по-уморен. Поклати глава.
— Защо не правим повече за фермерите? Не, не говоря за силните създатели като теб. Ти си нужна тук. Но патрулите са постоянно навън. Използваме десетки трикове помежду си, които бихме могли да споделим. Не само да продаваме растения и лекарства. Можем да спечелим приятелство. — Спомни си историята за изкълчения глезен на леля Нати. Едно добро дело бе дало плодове десетки години по-късно.
— О, Даг. — Хохари поклати глава. — Мислиш ли, че никой не се е опитвал поне от жалост? Или пък заради дружба? Звучи чудесно, но действа само докато нещо не се обърка, което е неизбежно. Тогава благоволението се превръща в омраза за един миг. Езерняците, които са се занимавали с подобно нещо, често са били пребивани, дори по-лошо.
— Ако… — Гласът му потрепна. Това беше напълно вярно и нямаше как да го обори. „Трябва да има и по-добър начин“. Само че не си го представяше.
— Феърболт не иска да те пуска, но ще го направи за това — върна се към основната тема Хохари. — И той вижда нещата като мен. Наблюдавал те е дълго време.
— Задължен съм му — Даг вдигна лявата си ръка — за всичко. Приставката за ръката ми е негово постижение. Видял нещо подобно в Трипойнт. Един занаятчия и един знахар го измислили за някакъв човек, който загубил ръката си. И двамата нямали капчица усет, но били пълни с идеи.
Хохари понечи да каже нещо, но завъртя глава. Фаун надникна в шатрата с доволно и нетърпеливо изражение.
— Хохари! Радвам се, че си тук. Как е той? Мари беше притеснена.
Сякаш нейното притеснение също не бе очевидно.
— Нуждае се най-вече от дълга почивка и да не прави глупости — усмихна се Хохари.
— Как да правя глупости, като не мога да направя нищо? — оплака се Даг.
Хохари го изгледа смръщено и започна да дава на Фаун инструкции, които включваха „храна“, „почивка“ и „дребни задачи, когато е готов“. Фаун я слушаше внимателно и запомняше всяка дума. Даг беше сигурен, че после ще му ги цитира.
— След два дена ще пратя Отан да извади шевовете — каза Хохари и се надигна.
— Мога и сам — каза Даг.
— Недей. — Тя го изгледа. — Помисли за това, което ти казах. Ако кракът или сърцето не ти дават да патрулираш повече, може да си полезен и тук.
— Ще помисля.
Хохари им махна и излезе от шатрата.
Фаун се намръщи и застана на колене до него, докосна челото му.
— Нещо си се начумерил. Боли ли те?
— He. — Той хвана ръката й и я целуна. — Просто съм уморен. И мисля.
— Това да не е един от онези размисли, при които стоиш с часове като пън, а после скачаш като жаба?