Даг направи усилие да се усмихне.
— Така ли правя?
— Да.
— Е, днес няма да скачам. Въобще.
— Добре. — Тя го награди с няколко целувки. Това разхлаби няколко мускула, за които не бе подозирал, че са опънати. Въпреки това един оставаше схванат и щеше да го притеснява, ако не бе изживявал подобно нещо и преди. „Трябва да се оправя по-бързо“.
Даг изкара следващите три дни в същото състояние. Накрая скуката го принуди да стане, въпреки че тялото му още не се бе възстановило. Откри, че има сериозна конкуренция за леките лагерни задачи в лицето на останалите болни — Ютау и Катагус. Гледаше как Катагус се движи със същата скорост като него и се чудеше дали и той ще изглежда така, когато остарее.
Нямаше кожи за щавене, а Рази и Ютау се бяха нагърбили с брането на бъз. Даг беше принуден да се захване с трошене на ядки. Поне си имаше готов инструмент за целта. В началото беше малко пипкав, но постепенно свикна. Фаун смяташе, че това е най-досадната работа на света, но пък идеално пасваше на настроението му. Без никакво мислене: чупене и вадене на ядките от черупките. Орехи и хикори. Може и да се съпротивляваха, но поне не контраатакуваха, освен в редки случаи. Черупките на хикори бяха по-злобни.
Фаун му правеше компания: първо тъчеше, а после се зае да ушие два панталона за езда от плата, който й бе подарила Сари.
— Бих ви направила повече стрели, но всички колчани са пълни — каза тя един следобед, докато седяха под навеса.
Даг се бореше с някаква особено твърда черупка.
— Правенето на стрели повече ли ти харесва от шиенето на панталони?
— Просто ми се струва по-важно. — Тя сви рамене. — Патрулните имат нужда от стрели.
— А нямат ли нужда от панталони? Мисля, че тук си в грешка, Искрице. Горите са пълни с коприва, да не говорим за тръни, кърлежи, бълхи и други гадости.
Тя сви устни и довърши един шев.
— Говорех за влизането в битка.
— Пак не съм съгласен. Искам си панталоните. Ако се събудя при нощна атака, първо ще посегна за тях, а чак след това за ботуши и оръжие.
— Но патрулните спят с дрехи, когато са на лагер — възрази тя. — Освен когато са в хотел. — Позволи си да се отнесе в приятни спомени.
— Това показва кое е по-важно. Направо си представям цял патрул, въоръжен до зъби, и всички яздят с голи задници. Знаеш ли какво ще направят седлата с нежните ни задници? Никога няма да стигнем до злината.
Тя се преви от смях.
— Стига! Ще ти направя панталоните.
— Благодаря ти с цялото си сърце. И с нежния си задник.
Това я накара отново да се разхили.
Не помнеше кога за последно я е виждал да се смее така и това го натъжи. Реши, че наистина ще й благодари, щом задникът му се оправи достатъчно, че пак да може да патрулира. Въздъхна и взе следващата ядка.
За щастие или пък не, докато все още се възстановяваше, дойде месечният цикъл на Фаун. При това беше особено тежък, с обилно кръвотечение. Даг се притесни и доведе Мари за консултация. Тя не изглеждаше впечатлена и му разказа цяла камара от женския еквивалент на патрулните истории за това как била виждала много по-тежки случаи.
— Не си спомням младите жени в патрулите да имат такива проблеми — каза нервно той.
— Това е, защото момичетата с такива проблеми не стават патрулни.
— Аха. Да, има логика.
Мари призна, че вероятно Фаун продължава да се лекува отвътре. Вероятно беше така. Все пак леля му се съгласи да направи леко подсилване в болезнената област.
Даг се замисли за двете години, през които бе женен за Каунео. Как животът му се бе настроил към този интимен ритъм, който на моменти го бе дразнил. В крайна сметка се зае да грее камъни на огъня и реши да изпроси малко от виното на Катагус, за облекчаване на болките.
Накрая, в една ясна сутрин, Даг извади мастило и хартия и почна да пише писмо до Лутлия. В началото мислеше да е кратък. Просто две-три изречения, обясняващи какви злини са убили със съответните ножове. Беше свикнал да прикрива фактите за неволното зареждане и му се струваше невъзможно да изложи всичко ясно. А и историята на Фаун и нейното бебе беше доста интимна и не искаше да я разказва на непознати. Мълчанието беше по-лесно. И все пак… Мълчанието щеше да отрече въобще мястото на фермерското момиче в цялата история. Той претегли парчетата от костта на Каунео в ръка, преди да ги увие в кърпата, която бе приготвила Фаун, и промени намерението си.
Изложи всички събития, като се постара да постави фокуса върху ножовете и особено върху теорията си как същността на бебето бе намерила убежище от злината. Беше леко сбито и може би звучеше налудничаво, но това бе истината, такава, каквато я виждаше. Когато свърши, даде на Фаун да го прочете и после го запечата с восък.