— Нямам претенции — каза тя. Погледът й беше тъжен.
Помогна му да увият всичко в еленска кожа и да овържат пакета добре, преди Рази да го отнесе до куриерите в щаба.
— Толкова много спомени… Може би, ако душите съществуват, ние ги оставяме зад нас с течение на времето. Затова не можем да ги открием дори с усета. Просто гледаме в грешна посока.
Фаун се усмихна тъжно, наведе се да го целуне и каза:
— А може би са точно тук.
На другия ден се появи Феърболт. Даг всъщност го очакваше. Двамата седнаха в ореховата горичка, далеч от глъчката на оживената поляна.
— Рази каза, че се чувстваш по-добре — отбеляза Феърболт и го погледна остро.
— Тялото ми почва да се оправя — призна Даг. — Но усетът не е толкова добре. Все пак не мисля, че трябва да чакам да се възстанови напълно, както казва Хохари. И наполовина пак ще стига за патрулиране.
— Не става дума за връщането ти в патрула, за което все пак бих се доверил на Хохари. Говоря за призоваването пред лагерния съвет. Досега ги отбивах под претекст, че си все още контузен след Рейнтрий, но вече е трудно, защото се вижда, че си на крак. Така че очаквай призовка, щом разрешат проблема на остров Херон.
Даг издиша през зъби.
— След Рейнтрий, след всичко, което направихме с Фаун, те все пак натискат за събиране на съвета? Аз, Хохари, Брин, Малора и Орниг щяхме да сме погребани някъде из Боунмарш, ако не беше Фаун! Както и петима добри създатели. Да не говорим за злината от Гласфордж. Какво повече би могло да направи едно фермерско момиче, за да се докаже? — Гневът му бе попарен от ледена вълна. За четиридесет години и той не бе успял да се докаже пред някои хора. Преди много време беше решил, че проблемът не е в него, а в тях, и че каквото и да прави, няма да успее. Защо с Фаун да е по-различно?
Феърболт се почеса по ухото.
— Знаех си, че тези новини няма да ти харесат. Дължа извинение на Фаун, че се опитах да я спра, докато ти я призоваваше от онова оплитане. Сигурно ти се струва малко жестоко. Нямах представа, че ти стоиш зад нейното упорство през онзи ден.
Даг се намръщи.
— Да не си говорил с Отан за оплитането в Боунмарш?
— Говорих с всеки от присъстващите, до когото успях да се добера. Исках да получа цялата картина.
— За протокола: не аз накарах Фаун да забие онзи нож в крака ми. Не съм се мъчил да заробвам съзнанието й, както прави злината с фермерите. Тя се сети за всичко сама!
Феърболт вдигна примирено ръце.
— Щом казваш. Въпросът е как ще се справиш със съвета. Отлагах го максимално, но ако продължа, рискувам да ме изключат от изслушването заради конфликт на интереси. А тъй като не искам да пропускам този случай, следващият ход е в твои ръце. Където му е и мястото.
Даг въздъхна тежко.
— Не знам, Феърболт. Мозъкът ми работи твърде бавно, откакто се върнах. Чувствам се като муха, залепнала в мед.
— Мислиш ли, че това е ефект от странната зараза?
— Не знам… Но е ефект от нещо. — Може би натрупване. Усещаше как се събира в него, но не можеше да му даде име.
— Няма да е зле да разправиш по-подробно историята си наоколо — каза Феърболт. — Не мисля, че всички разбират колко ще изгуби лагерът и цяла Олеана, ако бъдеш прогонен.
— Какво, да ходя и да се жалвам ли? — намръщи се Даг. — Че трябва да ми позволят да задържа Фаун, защото съм специален?
— Ако не можеш да го кажеш пред приятелите си, как ще се изправиш пред съвета и враговете си?
— Не ми е в стила да се надувам пред останалите, които също си вършат работата без почести. Виж, ако искаш да споря, че трябва да задържа Фаун, защото тя е специална, съм навит.
Подобна възможност явно не изглеждаше твърде радостна за Феърболт.
Даг сведе поглед и подритна земята.
— Ако оцеляването на лагера, на цяла Олеана зависи от един човек, значи вече сме изгубили дългата война.
— Само че накрая всяко убийство на злина опира до ръцете на един човек — отвърна Феърболт.
— Не е вярно. Зад острието стоят много хора. Костта от един и споделената смърт от друг. Ръката и същността на създателя. Останалите от патрула, които са осигурили възможността за атака. Нали затова патрулните ловуваме на глутница. Освен това — всички хора в лагера, които дават коне, екипировка и храна. И още, и още. Не един човек, Феърболт. А един от многото.
Кроу кимна в знак на съгласие.
— Някой благодари ли ти за стореното в Рейнтрий, отряден капитан?
— Не си спомням — отвърна той сухо, но съжали леко, като видя потръпването на Феърболт. — Надявам се, че поне Дирла си е получила поклона.