Той измърка доволно — бе стигнал до същото откритие. Фаун се завъртя с лице към него. Очите му блестяха под притворените клепачи, а сънената му усмивка я накара да се разтопи. Даг целуна челото и устните й, после я зацелува по гушата. Тя спусна ръката си надолу и започна да го гали. Първата им интимност, откакто бе заминал за Рейнтрий. Той я придърпа по-близо, наслаждаваше се на мекото й тяло. Без думи, без инструкции. Без въпроси.
Някой потропа три пъти и се чу дрезгав женски глас:
— Даг Редуинг Хикори?
Даг се сепна и изруга тихо. Притисна Фаун до себе си, за да я накара да мълчи, и не отговори.
— Даг Редуинг Хикори! Излез, знам, че си тук.
От устата му излезе раздразнен съсък. Възбудата му бе преминала.
— Тук няма никой с това име — извика той сърдито.
— Даг, не се будалкай. Не съм в настроение. Длъжна съм да кажа, че на мен не ми харесва повече, отколкото на теб.
— Невъзможно — измърмори той, но се изправи с въздишка. Прокара ръка по разрошената си коса и се пресегна за панталоните си.
— Кой е? — попита Фаун неспокойно.
— Доуи Грейхерон. Тя е заместникът от нашия остров в съвета през този сезон.
— Това ли е призовката?
— Вероятно.
Фаун се пъхна в роклята си и излезе след Даг, примигваше заради яркото слънце.
Една възрастна жена — носеше косата си сплетена като на Омба — стоеше с ръце на кръста. Изгледа весело разгащения Даг, след което насочи любопитството си към Фаун.
— Съветът ще се събере за твоето изслушване на обед.
— Днес? — сепна се Даг. — Защо ми казвате толкова късно!
— Вчера идвах два пъти, но те нямаше. А и знам, че Феърболт те е предупредил, така че не се прави на изненадан. Чакай да го кажа официално. — Тя разкрачи крака, изпъна рамене и изрецитира: — Даг Редуинг Хикори, призовавам те да чуеш и да отговориш на сериозните обвинения, повдигнати пред лагерния съвет от Дар Редуинг Хикори от името на шатра Хикори, днес по пладне. Разбираш ли?
— Да — изръмжа Даг.
— Благодаря. Вече е официално.
— Само че не съм Даг Редуинг. Този човек вече не съществува.
— Запази го за пред съвета. Там ще спорим. — Тя погледна за секунда Фаун. — Ти си призован, но не и твоята невръстна невеста. В съвета няма място за фермери.
Даг стисна зъби.
— Изрично ли е забранено? Защото тогава няма да се разберем още преди да сме почнали.
— Не — призна Доуи колебливо. — Но да знаеш от мен, че довеждането й няма да помогне на каузата ти. Тези, които смятат, че мислиш с оная си работа, няма да бъдат убедени в противното, като я видят.
— Благодаря ти — отвърна Даг с престорено сладникав гласец. — И аз мисля, че жена ми е много красива.
Доуи поклати глава.
— Ще се радвам, когато този ден приключи. — Обърна се и зашляпа по пътя.
— Тази жена знае как да ти развали настроението — измърмори Даг със стиснати зъби.
Фаун се доближи и той я прегърна през раменете.
— Тя роднина ли е на Обайо Грейхерон?
— Братовчедка е на жена му. Глава на шатрата Грейхерон на този остров.
— И има глас в съвета? Това не е много хубаво.
— Всъщност тя е от по-приятелски настроените. Патрулирах с нея няколко години, когато бях млад. После заминах на разменни начала, а тя се посвети на семейството си.
Ако това беше приятелско отношение, Фаун се чудеше какво ли ще е враждебното. Е, скоро щеше да разбере. Но защо всичко се случваше толкова внезапно? Не, не беше така. Въпросът със съвета измъчваше Даг, откакто се бяха прибрали от Рейнтрий. Може би с изключение на първите дни, когато беше зле.
„Той не знае какво иска. Дори в този момент“. Защото това, което желаеше, беше невъзможно, а какви бяха алтернативите? Какво можеше да направи?
Облякоха се и хапнаха. Даг не се върна към чупенето на ядки, нито тя към преденето. Той започна да обикаля наоколо, дори се усамоти в ореховата горичка, за да избегне останалите, които вършеха обичайните си задължения. Щом кеят се поопразни, отиде да седне на дъските и подпря брадичка на коленете си. Фаун не беше сигурна дали не се е хванал да убеждава дребните рибки да плуват в редици.
По някое време се върна под навеса и седна на един пън до нея. Наведе се и загледа сандалите си. След това погледна езерото с празно изражение. Фаун не знаеше дали се опитва да запомни гледката, или пък въобще не й обръща внимание. Спомни си за посещенията им при лилиите. „Това място го подхранва“. Дали духът му щеше да залинее, ако го прогонеха? Човек можеше да умре заради наполовина изтръгната същност.