Тя си пое дъх и се стегна.
— Любими.
Той се усмихна. Изглеждаше уморен.
— Какво ще правиш?
— Не знам. — За момент сякаш искаше да й предложи някакво успокояващо уверение, но се отказа.
— Не исках да ти разказвам тази история, но мисля, че трябва. Когато замина за Рейнтрий, изплетох едни чорапи, като твоите, и ги занесох на майка ти. Нещо като предложение за мир.
— Не се е получило. — Не беше въпрос.
Фаун кимна.
— Тя каза… е, всъщност и двете казахме някои неща, които нямат значение в момента. Но изрече нещо наистина вярно. Че след като патрулният види първата си злина, не би поставил нищо и никой друг пред патрулирането.
— Чудя се кой ли я е наранил толкова? Най-вероятно баща ми.
— И на мен ми изглежда така — призна Фаун. — Но не мисля, че е замесена друга жена.
— И аз. Мари веднъж спомена нещо. Че с Дар сме имали сестра, която загинала трагично. Дар не си спомня, така че се е случило преди да се роди или пък е бил съвсем малък. Ако е вярно, значи е погребана в дълбока тишина, защото татко никога не е споменавал за нея.
Фаун се замисли над това.
— Може. — Прехапа устна. — Аз не съм патрулен, но съм виждала злина отблизо и знам, че майка ти е права. Каза, че ако не ме обичаш достатъчно, ще избереш патрула. — Вдигна ръка, за да заглуши протеста му. — А ако ме обичаш повече от всичко, пак ще избереш патрулирането. Защото това е единственият начин да ме защитиш.
Той замълча. Фаун вдигна поглед към красивите му очи и продължи:
— Искам да знаеш, че ако трябва да избереш патрула, няма да се самоубия. Нито ще съжалявам, че съм те познавала и обичала през това време. Освен това ще съм по-богата, отколкото когато се срещнахме. Дори само с коня и знанията. Не подозирах, че по света има толкова много знание. Завинаги ще запомня това чудесно лято, дори и ужасяващите моменти. Щастлива съм, че те имах за малко, дори да не мога да те задържа завинаги. Това бе достатъчно магическо за едно фермерско момиче!
Той я слушаше тъжно и не се опита да я прекъсне след първия заглушен протест. Може би осмисляше думите й.
— Казваш, че вече си твърде уморена да продължаваш борбата?
— Не. По-скоро ти си уморен.
Той кимна.
— Може би.
— Ще го кажа направо. Обичам те и бих последвала всяко твое решение. Но този избор е твой.
— Вярно. И много мъдро казано. — Даг въздъхна. — Мисля, че и двамата направихме своя избор в онази плашеща стая в Уест Блу. Само че сега твоето решение ще бъде уважено или предадено от моето. Те вървят ръка за ръка.
— Не. Всяко по реда си. Уест Блу беше преди да видим Грийнспринг. Това можеше да се случи с моя град и моите роднини. Видях как движеше устни, докато броеше загиналите… Бих се била със зъби и нокти, за да те запазя. С моите роднини, с твоите, с друга жена, с болестите и фермерската глупост. Но не мога да се боря с Грийнспринг. Няма.
Той примигна и за момент златните му очи застинаха. Обърса с ръка сълзите, които се стичаха по бузите му, и се наведе да я целуне по челото.
— Благодаря ти — прошепна Даг. — Нямаш представа колко ми помогна.
Тя кимна късо и преглътна буцата в гърлото си.
Отидоха в шатрата, за да се преоблекат.
— Не — каза той, когато тя му подаде най-новата риза от сандъка. — Дай ми онази, от леля ти.
Не беше обличал брачната риза от сватбата. Тя я потърси и откри, че е увита в зелената й памучна рокля.
— О, да. Облечи тази — каза той. — Много добре ти стои.
— Не знам, Даг. Съвсем фермерска е. Не трябва ли да се облека в Езерняшки стил?
Той се усмихна хитро.
— Не.
При тези обстоятелства й беше малко неудобно да си облекат отново сватбените дрехи. Намести връвта на лявата си ръка и златните топчета докоснаха кожата й. Дали щяха да развалят брака им, като връщане по следите, когато си се загубил? Може би някъде по-дългия път бяха кривнали встрани. Но спомените й не показваха такъв момент.
Даг взе патерицата си, което подсказваше, че ги очаква дълго ходене, защото вече почти бе спрял да я използва. Фаун приглади роклята си, обу се и го последва навън.
Даг осъзна, че е изминал една миля, без да види нищо, и то не защото не познаваше пътя. Сякаш съзнанието му се бе оттеглило в някакво тихо местенце, но той не знаеше дали се е уравновесило, или просто е зациклил.
— Къде е дъбравата на съвета? — попита Фаун, след като подминаха щаба на патрулните.
Беше намръщена, но лицето й се бе зачервило от бързото темпо, с което вървяха.
— Близо е. Малко след лечебницата на Хохари.
— Дали ще има много хора? Това като градски съвет ли е?