— Не трябва да таиш подобни съмнения — подхвърли жрицата през рамо, без дори да прекъсне онова, което върши, за да погледне брат си.
Отвратената въздишка на Дайнин я накара рязко да се обърне и запали унищожителен пламък в близко разположените й очи.
— Какъв е смисълът на всичко това? — продължи Дайнин, захвърляйки настрани страха си от гнева на Виерна.
Дори всичко това за Лолт и нейната благословия да бе чиста измислица (както Дайнин все още упорито вярваше), Виерна бе по-едра и по-силна от него, а освен това можеше да прибегне и до магическите си умения на жрица. Да, Дайнин се боеше от сестра си, ала още повече се страхуваше да не би нелепите й фанатични идеи да донесат гибел за всички, които я заобикаляха, затова стисна зъби и събра всичката си смелост, решен този път да не отстъпва.
Вместо отговор, Виерна пъхна ръка в гънките на робата си и извади оттам странен бич. В черната, елмазена дръжка нямаше нищо необичайно, ала вместо езици, направени от обикновен ремък, там се извиваха и съскаха пет живи змии. Очите на Дайнин, който прекрасно знаеше какво означава това оръжие, се разшириха от изумление.
— Само една първожрица на Лолт има право да го използва — напомни му Виерна и нежно погали отровните влечуги.
— Само че ние изпаднахме в немилост… — опита се да възрази Дайнин, ала оръжието в ръцете на сестра му говореше друго.
Виерна го изгледа и избухна в зъл смях, докато се навеждаше да целуне една от змиите.
— Тогава защо ни е Дризт? — попита Дайнин. — Вече си си възвърнала милостта на Лолт. Защо искаш да рискуваш всичко, като се впуснеш по следите на нашия брат — изменник?
— Нали точно така си възвърнах милостта й! — изкрещя Виерна и направи крачка към него.
Дайнин побърза да отстъпи назад. Прекрасно си спомняше времето, когато родът До’Урден все още съществуваше и Бриса — най-възрастната и зла от сестрите му — го измъчваше с един от тези ужасяващи змиеглави камшици.
Гневът на Виерна стихна също така внезапно, както бе избухнал и тя обърна поглед към тъмния олтар, върху който имаше безброй паяци — както изкусно изваяни от камък, така и живи.
— Домът ни бе погубен от слабостта на матрона Малис — обясни Виерна. — Тя се провали в най-важната от всички задачи, които Лолт някога й бе възлагала.
— Да убие Дризт — досети се Дайнин.
— Да — простичко отвърна Виерна и отмести очи от черния олтар, за да погледне брат си. — Да убие подлия изменник Дризт. Обещах сърцето му на Лолт, зарекох се да поправя сторената грешка, така че ние — ти и аз — отново да си възвърнем милостта на нашата богиня.
— И за какво? — жлъчно попита Дайнин и насмешливият му поглед обходи невзрачната стая. — Нашият род вече не съществува. Името До’Урден се е превърнало в табу. Какво ще спечелим, ако отново си възвърнем милостта на Лолт? Радвам се, че отново ще бъдеш истинска първожрица, ала няма да имаш дом, който да оглавиш.
— Ще имам! — рязко отвърна Виерна и в очите й заискри гневен пламък. — Двамата с теб, братко, сме единствените оцелели потомци на благороднически род, загубил името и положението си. Имаме всички основания да се възползваме от Правото на онеправданите.
Дайнин я изгледа смаяно. Формално погледнато, Виерна говореше истината — Правото на онеправданите се полагаше на оцелелите потомци на унищожени родове и им позволяваше да посочат своите нападатели, така че виновниците да получат справедливо наказание. Ала в изпълнения с интриги и тайни заговори Мензоберанзан, справедливостта бе относително понятие.
— П-п-правото на онеправданите? — заекна Дайнин и облиза пресъхналите си устни — Забрави ли кой сложи край на рода До’Урден?
— Така отмъщението ще бъде още по-сладко — измърка упоритата му сестра.
— Баенре! — изкрещя Дайнин. — Домът Баенре, Първият дом на Мензоберанзан! Не можеш да издигнеш глас срещу Баенре. Няма род, независимо дали сам или в съюз с някой друг, който да се опита да им се противопостави. Та матрона Баенре стои начело на Академията! Откъде ще вземеш войска? Ами Бреган Д’аерте? Нали същата тази група наемници, която ни прие в редиците си, преди това участваше в погрома над нашия дом?
Дайнин замълча и се замисли над собствените си думи. Дори след толкова години, този парадокс, тази жестока ирония на живота в Мензоберанзан не спираше да го учудва.
— Ти си мъж и не можеш да разбереш прелестта на Лолт — отвърна Виерна. — Нашата богиня се наслаждава на този хаос, именно суровата ирония, която той ражда, й доставя най-голямо удоволствие.