— Просто съм уплашена, предполагам — прошепна тя.
Дризт кимна — прекрасно разбираше нарастващото й притеснение.
— Трябва да се връщам при Бруенор — рече той най-сетне и се изправи на крака.
Елфът се канеше да остави нещата така, ала не можеше да пренебрегне горещата молба, която проблесна в очите на Кати-Бри. Миг по-късно, момичето извърна покритата си с червеникавокафяви къдри глава и се взря пред себе си. Унинието, изписано на лицето й, разтърси Дризт.
— Не е моя работа да ти казвам какво трябва да чувстваш — заговори той, но Кати-Бри все така избягваше погледа му. — Товарът, който нося на плещите си като твой приятел, е също така тежък, както онзи, с който се нагърби ти в Калимпорт, когато бях тръгнал в погрешна посока. Едно обаче ще ти кажа — много скоро ще застанеш на кръстопът и само ти можеш да решиш накъде да поемеш. За доброто на всички ни, и най-вече на теб самата, се моля да избираш внимателно.
И като се наведе, елфът отметна косата от лицето й и нежно я целуна по бузата.
После излезе от светилището, без да се обърне назад.
Когато се завърна в тронната зала, Дризт откри, че половината от манерките, донесени от свещенослужителя, бяха вече празни. Бруенор, Кобъл, Дагна, Уолфгар и Риджис шумно обсъждаха коя „светена вода“ има най-фин и най-мек вкус… спор, който неминуемо водеше до нови и нови дегустации, които от своя страна водеха до все по-разпалени спорове.
— Туй и никое друго! — отсече Бруенор и се показа иззад поредното ведро, което току-що бе пресушил, а в рижата му брада се белееха големи късове пяна.
— Че то става само за гоблини! — провикна се Уолфгар с дрезгав глас.
Смехът му обаче бързо секна, когато Бруенор нахлупи празното ведро на главата му и го удари с опакото на дланта си така, че металът се раздрънча из цялата зала.
— Е, може пък и да греша — отекна гласът на Уолфгар изпод кофата, а той самият тупна на земята.
— Ти как мислиш, елфе? — избоботи Бруенор, когато видя приятеля си да влиза, и му подаде две разплискани кани.
— Бистрата изворна вода е повече по вкуса ми, отколкото гъстата медовина — отклони поканата Дризт.
Бруенор запрати двете кани срещу него, ала пъргавият елф отскочи встрани и върху каменния под потекоха ручейчета от тъмната течност. Гръмогласните викове, които се изтръгнаха от гърлата на останалите джуджета при вида на толкова много похабена медовина, слиса Дризт, но още повече се учуди, когато (за първи път откакто го познаваше) видя Бруенор да се свива под нечии упреци, без да опита да се защити.
— Кралю! — долетя глас откъм вратата и сложи край на спора.
В залата влезе доста закръглено джудже, облечено в бойно снаряжение и при вида на мрачното му лице, приповдигнатото настроение на дегустаторите бързо спадна.
— Седмина от наш’те не се завърнаха от новите тунели — съобщи джуджето.
— Че защо да бързат? — отвърна Бруенор.
— Пропуснаха вечерята.
— Неприятности! — обадиха се Дагна и Кобъл едновременно, станали напълно сериозни.
— Ха! — изсумтя Бруенор и махна с ръка, леко трепереща от изпитите кани с медовина. — В тунелите няма повече гоблини, туй е сигурно. Онез’ седмината са надушили митрил, тъй ще да е станало. Бас ловя, че са открили някоя пребогата жила, а тогаз джуджетата забравят всичко друго на света, какво остава за една вечеря.
Кобъл и Дагна (и дори Риджис, както Дризт не пропусна да забележи), закимаха в знак на съгласие. Ала предпазливият елф прекрасно познаваше многобройните опасности, които дебнеха всеки, дръзнал да навлезе в Подземния мрак (а най-дълбоките тунели на Митрил Хол си бяха точно това) и не бе склонен да повярва, че всичко е толкова просто.
— Какво мислиш, елфе? — обърна се Бруенор към приятеля си, когато видя притеснението, изписано по лицето му.
— Мисля, че навярно си прав — отвърна Дризт след дълго мълчание.
— Навярно? — изпухтя Бруенор. — Е, какво пък, никога не съм можел да те убедя в нещо, дето не искаш да го повярваш. Върви тогава. Вземи оназ’ твоя котка и иди да намериш закъснелите ми джуджета.
Усмивката, която заигра по устните на Дризт, ясно показваше, че през цялото време бе възнамерявал да стори именно това.
— Аз съм Уолфгар, син на Беорнегар! Аз ще отида! — заяви Уолфгар, ала вместо гордо, думите му прозвучаха доста смешно, заради надянатото на главата му ведро.
Бруенор удари кофата още веднъж, за да накара варваринът да престане с хлапашкото си самохвалство и отново се обърна към Дризт: