— И още нещо, елфе — каза той с лукава усмивка; погледът му обходи всички присъстващи и най-сетне се спря върху Риджис. — Вземи и Къркорещия корем със себе си. И без туй тука не върши никаква работа!
Големите очи на полуръста се окръглиха още повече. Той прокара пълните си пръсти през къдравата си кафява коса, после неловко подръпна една от обиците си.
— Аз? — попита той с треперещ гласец. — Да сляза там долу?
— Нали веднъж вече го направи! — думите на Бруенор като че ли бяха насочени не толкова към самия Риджис, колкото към останалите джуджета. — Дори уби няколко гоблина, ако си спомням правилно.
— Имам да върша други…
— Заминавай, Къркорещ корем! — изръмжа Бруенор и замалко не падна от мястото си, докато се навеждаше към него. — За първи път, откакто избяга при нас — о, да, прекрасно знаем, че то си е било чисто бягство! — искам да свършиш онуй, дето съм ти казал, без обичайните ти извинения и увъртания!
Нетърпящият възражения тон на Бруенор изненада всички, които се намираха в стаята, дори Риджис. Без да каже нищо повече, полуръстът се изправи и послушно застана до Дризт.
— Може ли първо да минем през моята стая? — кротко попита той. — Искам да си взема поне раницата и боздугана.
Дризт прегърна дребния си приятел през внезапно увисналите рамене и го обърна, така че да го гледа в очите.
— Не се бой — тихичко рече той и, сякаш за да подчертае силата на обещанието си, пусна ониксовата статуетка в нетърпеливите ръце на полуръста.
Сега вече Риджис знаеше, че е в сигурна компания.
Глава 7
Тишина в мрака
Дори в светлината на многобройните фенери, окачени по стените и въпреки че коридорите бяха равни и надлежно обозначени, на Дризт и Риджис им трябваха почти три часа, за да прекосят Митрил Хол и да достигнат новите тунели. По пътя си минаха през приказно красивия подземен град и неговите многобройни нива, в които бяха разположени покоите на десетки джуджета и които изглеждаха досущ като гигантски стъпала от двете страни на огромната пропаст. Жилищата бяха обърнати към най-натоварената част от работилниците на приземния етаж, където винаги кипеше усилен труд. Това бе сърцето на целия комплекс, мястото, където живееха и работеха по-голямата част от поданиците на Бруенор. Огромните пещи тътнеха от сутрин до вечер. Ковашките чукове неспирно пееха своята песен и макар мините да бяха отворени едва от няколко месеца, количките, които чакаха началото на търговския сезон, наредени покрай стените, вече бяха пълни с хиляди прекрасни предмети — от изкусно изработени оръжия до изящни бокали.
Дризт и Риджис влязоха откъм източния край на най-горното ниво, прекосиха високия мост, който бе прехвърлен през пропастта, и се спуснаха по дългите стълби, които водеха до изхода. От там пътят тръгваше на запад, към най-дълбоките рудници на Митрил Хол. Все още имаше факли, ала вече не така начесто. Двамата приятели непрекъснато се натъкваха на джуджешки отряди, които извличаха скъпоценен сребрист митрил от стените на тунелите.
Постепенно джуджетата оредяха, докато най-сетне съвсем изчезнаха, угаснаха и фенерите по стените — бяха достигнали крайните коридори. Дризт свали раницата си и се накани да запали една факла, но после видя очите на полуръста да проблясват в мрака с издайническа инфрачервена светлина.
— Предпочитам да я запалиш — обади се Риджис, когато видя, че елфът се готви да сложи раницата на гърба си, без да е извадил факлата.
— Трябва да ги пестим — обясни Дризт. — Още не знаем колко дълго ще ни се наложи да останем в новите тунели.
Риджис сви рамене и Дризт развеселено забеляза, че макар все още да не бяха напуснали охраняваната част на Залите, полуръстът вече бе приготвил малкия си, но несъмнено опасен боздуган.
След кратка почивка двамата приятели отново поеха на път. Не бяха изминали повече от няколко мили, когато (както можеше да се очаква) Риджис започна да се оплаква, че го болят краката и млъкна, едва когато в тунелите отекнаха джуджешки гласове.
Още няколко завоя и коридорът ги отведе до тясна стълба, която стигаше до последната караулна стая в тази част на комплекса. Четиримата стражи вътре играеха на зарове (като, разбира се, избухваха в гръмогласни спорове при всяко хвърляне) и не обръщаха особено внимание на тежката, обкована с желязо каменна врата, зад която започваха новите тунели.