— Добра среща — поздрави Дризт, прекъсвайки играта на пазачите.
— Вътре има неколцина от наш’те — отвърна едно набито джудже с кестенява брада. — Кралят ви изпраща да ги откриете, нали?
— За наше голямо удоволствие — вметна Риджис.
Дризт кимна:
— Тук сме, за да им напомним, че няма защо да бързат с извличането на митрила — престорено безгрижно каза той — не искаше да тревожи стражите ненужно, а това неминуемо щеше да се случи, ако им кажеше, че в новите тунели може би става нещо нередно.
Двама от пазачите взеха оръжията си, докато другите двама се заеха да вдигнат тежкото резе на вратата.
— Щом поискате да се върнете — обясни джуджето с кестенявата брада, — почукайте три и после още два пъти. Никому не отваряме, ако сигналът не е верен.
— Ще го запомня — обеща Дризт.
Резето изщрака и вратата се отвори навътре със силен засмукващ звук. В тунела отвъд нея тегнеше катраненочерен мрак.
— Не се бой, приятелю — каза Дризт на полуръста, когато видя очите му да проблясват с неочакван пламък.
Вече бяха слизали тук и то само преди две-три седмици, ала това, че тогава бяха сложили край на гоблиновата заплаха, не правеше гробната тишина, която цареше в тунела сега, по-малко зловеща.
— Побързайте — отворената врата очевидно притесняваше джуджето с кестенявата брада.
Дризт запали една факла и прекрачи в мрака, царящ отвъд караулната стая. Риджис го следваше по петите. В мига, в който отново останаха сами, четирите джуджета побързаха да затворят вратата. Изщракването на резето от вътрешната страна отекна в безмълвния, празен тунел.
Дризт подаде факлата на Риджис и извади магическите си ятагани. По острието на Сиянието затрептя синкав блясък.
— Ще гледам да свършим колкото се може по-бързо — обеща елфът. — Повикай Гуенивар, нека тя ни води.
Риджис остави боздугана и факлата настрана и започна да рови в раницата си. Щом извади ониксовата статуетка, той я сложи на пода пред себе си, взе останалите си вещи и вдигна поглед към Дризт, който вече бе навлязъл навътре в тунела.
— Защо не я повикаш? — учуди се Дризт, когато се обърна назад и видя Риджис да го чака.
И наистина, като се имаше предвид колко близки бяха станали полуръстът и пантерата, неочакваното колебание на Риджис бе доста странно. Гуенивар бе магическо същество, което обитаваше Звездната равнина и се подчиняваше на заповедите на онзи, който притежаваше ониксовата статуетка. Бруенор винаги изпитваше известно неудобство в нейно присъствие (единствените магии, които повечето джуджета наистина харесваха, бяха онези, с които закаляваха оръжията си), ала Риджис и Гуенивар бяха близки приятели. Веднъж, за да спаси живота на полуръста, Гуенивар го бе измъкнала от една рушаща се кула и го бе отвела в собствената си равнина.
А ето че сега, стиснал боздуган и факла в ръцете си, Риджис стоеше до черната статуетка и не знаеше какво да стори.
Дризт се върна при дребния си приятел.
— Какво става? — попита той.
— Ами аз… мислех си, че е по-добре ти да я повикаш — заекна полуръстът. — В края на краищата, ти си й господар и твоя глас познава най-добре.
— Гуенивар ще послуша и теб — усмихна се Дризт и го потупа по рамото, после, за да не губи повече време, тихо повика вярната котка.
Миг по-късно около статуетката се завихри сивкава мъгла, доста по-тъмна от обикновено заради мъждивата светлина, хвърляна от факлата. Постепенно безформените валма очертаха силуета на голяма котка и започнаха да стават все по-плътни, докато накрая отстъпиха място на черното, мускулесто тяло на Гуенивар. Пантерата присви уши и тихо изръмжа. Риджис побърза да отстъпи назад, ала в този миг Дризт сложи ръка върху силния врат на животното и приятелски го потупа.
— Изчезнаха няколко джуджета — обясни той и Риджис бе сигурен, че умната пантера разбира всяка дума на господаря си. — Открий дирите им, приятелко. Отведи ни при тях.
Изучаващият поглед на Гуенивар обходи тунела, в който се намираха, после отново се спря на Риджис, а от муцуната й се разнесе гърлено ръмжене.
— Да вървим — настоя Дризт и само с един мощен скок на гъвкавото си тяло, вярното животно полетя напред и безшумно потъна в мрака отвъд светлината на факлата.
Дризт и Риджис поеха по стъпките й, без да бързат — елфът бе сигурен, че Гуенивар няма да се отдалечи толкова много, че да ги изгуби. Неспокойният поглед на полуръста обаче, непрестанно се стрелкаше на всички посоки. Малко по-късно минаха през кръстопътя, край който още се търкаляха костите на отдавна убития от Бруенор етинг. Когато влязоха в галерията, където основната част от гоблиновата войска бе претърпяла пълното си поражение, Гуенивар отново се присъедини към тях.