Неотдавнашната битка не бе оставила почти никакви следи, като се изключат многобройните кървави петна по пода и бързо намаляващата купчина гоблинови трупове. Стаята гъмжеше от триметрови, подобни на червеи същества с дълги пипала, които пълзяха навсякъде и пируваха с разлагащите се тела на гоблините.
— Дръж се близо до мен — прошепна Дризт предупредително.
Риджис не чака да го подканят втори път.
— Това са мършолази — обясни елфът. — Лешоядите на Подземния мрак. При толкова много готова храна наоколо, най-вероятно няма да ни закачат, ала въпреки това си остават много опасни. И най-слабото ужилване на пипалата им ще те парализира за миг.
— Мислиш ли, че джуджетата са се приближили твърде много до тях? — попита Риджис и присви очи, мъчейки се да види дали сред гоблиновите останки няма и джуджешки трупове.
Дризт поклати глава:
— Те познават тези същества прекалено добре — поясни той. — Дори ги използват, за да се избавят от смрадта на гоблинова леш след битка. Не вярвам, че седем опитни джуджета биха се превърнали в плячка за някакви си мършолази.
С тези думи Дризт се накани да слезе от наклонения каменен блок, ала преди да успее да направи и една крачка, Риджис го сграбчи за плаща и го дръпна назад.
— Отдолу има мъртъв етинг — напомни му полуръстът. — Купища месо.
Дризт наклони глава на една страна и любопитно се вгледа в досетливия полуръст. Решението на Бруенор да изпрати Риджис с него, май щеше да се окаже доста умно. Двамата заобиколиха ръба на каменния блок и слязоха от другата му страна. Щом се озоваха на пода, Дризт със собствените си очи се убеди колко прав бе полуръстът — трупът на етинга беше полазен от няколко грамадни мършолази и ако Риджис не го бе спрял навреме, той щеше да се озове в опасна близост до тях.
Няколко секунди по-късно, двамата приятели отново навлязоха в пустите тунели, водени от Гуенивар.
Скоро факлата започна да догаря и Дризт се накани да запали нова, ала Риджис поклати глава, сякаш искаше да му напомни, че ги чака дълъг път и е по-добре да пестят светлината.
И така, те продължиха напред, обгърнати от непрогледен мрак и гробна тишина и единствено слабите, синкави пламъчета, които пробягваха по острието на Сиянието, осветяваха пътя им. Дризт имаше чувството, че се е върнал в миналото и заедно с вярната си пантера отново кръстосва Подземния мрак, където опасностите дебнат иззад всеки ъгъл, а сетивата се изострят до краен предел.
— Дискът е топъл, нали? — досети се Джарлаксъл, виждайки доволното изражение, с което Виерна докосваше металната повърхност на магическия предмет.
— Брат ми не е далеч — отвърна Виерна от мястото си върху гърба на елфопаяка, когото щеше да язди по време на пътуването; лишен от мисъл и собствена воля, Дайнин стоеше напълно неподвижен, а подпухналото му лице беше безизразно и празно.
Джарлаксъл се облегна на стената и надникна в дългия коридор, чийто под бе осеян с премазаните трупове на десетки гоблини. Из черните сенки наоколо безшумно се прокрадваха тъмни силуети — тихи като смъртта, изкусните убийци от Бреган Д’аерте се занимаваха със своите задачи.
— Как изобщо можем да сме сигурни, че Дризт е някъде наблизо? — осмели се да попита наемникът, макар никак да не му се щеше да разколебава твърдата увереност, с която избухливата Виерна очакваше пристигането на брат си… особено когато жрицата седеше върху най-красноречивото доказателство за това какво може да причини разрушителният й гняв.
— Той е тук — спокойно отвърна Виерна.
— И ти си убедена, че нашият приятел няма да го убие, преди ние да го намерим?
— Можем да му вярваме — все така спокойно (за облекчение на притеснения Джарлаксъл) отвърна Виерна. — Лолт е сигурна в него.
Което слага край на всяко съмнение, каза си наемникът, макар че му бе доста трудно да има доверие на когото и да било от човешката раса, още по-малко пък на злодея, за който говореше Виерна. Погледът му се насочи назад към тунела и прокрадващите се фигури на неговите бойци.