Онова, в което Джарлаксъл наистина вярваше, бяха именно те — опитните му войници, които можеха да се мерят с всекиго в света на Мрачните. Ако Дризт До’Урден наистина бродеше из тези тунели, изкусните убийци от Бреган Д’аерте непременно щяха да го заловят.
— Да разпусна ли войните на Баенре? — попита Джарлаксъл.
Виерна се замисли за миг, после поклати глава — явно все пак не бе чак толкова сигурна в местонахождението на брат си, колкото твърдеше.
— Нека да останат още малко — нареди тя най-сетне. — Когато открием изменника, те ще прикрият отстъплението ни.
Джарлаксъл нямаше нищо против този план. Дори ако Виерна бе права и Дризт наистина се намираше някъде наблизо, нямаше как да разберат колцина от приятелите му бяха слезли заедно с него. Ала с петдесетина елфически бойци до себе си нямаше от какво да се притесняват.
Макар да бе съгласен със заповедите на Виерна, Джарлаксъл не можеше да не се запита, какво ли ще каже Триел Баенре, когато разбере, че войниците й (макар да бяха само обикновени мъже) са били използвани като най-обикновен буфер, за да предпазят него и Виерна.
— Тези тунели сякаш нямат край! — простена Риджис.
Вече повече от два часа вървяха из схлупените коридори, които бяха по-скоро естествени пасажи, чиито стени несръчните гоблини се бяха опитали да поизгладят малко, отколкото истински тунели, каквито дълбаеха изкусните джуджета. Най-сетне Дризт реши, че е време за почивка и като си запалиха факла, двамата приятели седнаха да вечерят. Намираха се в неголяма ниша, чийто равен под бе осеян с купчини каменни отломки с причудлива форма; над главите им бяха надвиснали остри сталактити.
Дризт не можеше да не си помисли колко верни можеха да се окажат думите на полуръста. Намираха се на няколко мили под земята, а галериите и тунелите продължаваха все така безцелно, свързваха безброй малки и големи стаи и се пресичаха с десетки нови и нови коридори. Риджис и преди бе слизал в джуджешките мини, ала никога досега не се бе спускал в следващото ниво — ужасяващия Подземен мрак, мястото, където живееха елфите на мрака.
Мястото, където бе роден и Дризт До’Урден.
Тежкият въздух и потискащата мисъл, че над главата му има хиляди тонове камък, нямаше как да не пробудят у елфа спомена за отдавна отминали времена, за годините, прекарани в Мензоберанзан, както и за дните, когато заедно с Гуенивар се скитаха из привидно безкрайните тунели на Торил.
— Ще се изгубим — измърмори Риджис с пълна със сухар уста.
Полуръстът ядеше бавно и продължително, отхапваше малки парченца и ги дъвчеше дълго, за да продължи този миг колкото се може повече.
Усмивката на Дризт като че ли не го успокои особено, ала елфът бе сигурен, че и двамата с Гуенивар знаят точно къде се намират във всеки един момент от систематичната им обиколка.
— Ако тръгнем по този тунел — посочи той назад, така че Риджис трябваше да се извърти настрани, за да вижда по-добре, — и свърнем в първата дясна пресечка, само след няколко минути ще се озовем в голямата зала, в която Бруенор разгроми гоблините. Всъщност мястото, където се намираме сега, съвсем не е далеч от стаичката, в която се срещнахме с Кобъл в деня на битката.
— Стори ми се по-далеч, това е всичко — промърмори Риджис под носа си.
Дризт не настоя повече. Всъщност, той наистина се радваше, че Риджис е с него, въпреки киселото настроение, в което приятелят му бе изпаднал. Откакто полуръстът бе пристигнал в Митрил Хол, Дризт, както и останалите, почти не го виждаха. Изключение правеха единствено готвачите и прислужниците в трапезарията.
— Защо се върна? — внезапно попита елфът, при което Риджис го погледна изумено и насмалко не се задави със сухара си. — Много се радваме, че си сред нас — продължи Дризт и искреността в гласа му разсея остротата на недвусмисления му въпрос. — И наистина се надяваме, че ще останеш още дълго. Ала защо, скъпи приятелю?
— Ами… — заекна Риджис, — сватбата…
— Сериозна причина — съгласи се Дризт, после се усмихна многозначително — Но едва ли е единствената. Когато те видяхме за последен път, тъкмо бе станал водач на гилдия и се канеше да покориш Калимпорт.
Риджис извърна поглед, прокара пръсти през къдравата си кестенява коса, заигра се с някакъв пръстен и подръпна една от обиците си.
— Онзи Риджис, когото познавам, винаги е мечтал за такъв живот — отбеляза Дризт.
— Може би не го познаваш достатъчно добре — отвърна полуръстът.