— Може би — съгласи се елфът. — Ала това не обяснява всичко. Сигурно има неща за теб, които не знам, ала в едно съм сигурен — че би направил и невъзможното, за да не ти се наложи да влизаш в бой. А ето че по време на битката с гоблините не се отдели от мен нито за миг.
— Къде щях да бъда на по-сигурно място, ако не до Дризт До’Урден?
— В горните нива, в трапезарията — отговори елфът без колебание, ала усмивката му си остана все така дружелюбна, а в лавандуловите очи нямаше и следа от раздразнение, независимо от онова, което полуръстът очевидно криеше. — Каквото и да те е накарало да дойдеш, знай, че наистина се радваме, че си сред нас… Бруенор най-много от всички, мен ако питаш. Ала ако се е случило нещо лошо и си изпаднал в беда, няма ли да е по-добре да го споделиш, за да се опитаме да ти помогнем? Ние сме твои приятели и ще те подкрепим — без дума на обвинение — каквито и неприятности да имаш. Само че, като съдя по досегашния си опит, шансовете ни биха нараснали значително, ако все пак знаем какви са тези неприятности.
— Изгубих гилдията — призна Риджис. — Само две седмици след като си тръгнахте от Калимпорт.
Дризт изобщо не бе изненадан.
— Артемис Ентрери — мрачно продължи полуръстът и впери изпитателен поглед в лицето на елфа.
— Ентрери пое контрола над гилдията? — попита Дризт.
Риджис кимна:
— Не му беше особено трудно. Мрежата му от шпиони бе омотала някои от най-доверените ми помощници.
— Това не би трябвало да те учудва — каза Дризт и се засмя, при което очите на полуръста се разшириха от изненада.
— Намираш това за смешно?
— Е, за гилдията така несъмнено е по-добре — отвърна Дризт, за още по-голямо учудване на Риджис. — Ентрери го бива много повече от теб в подлите машинации на окаяния Калимпорт.
— Мислех си, че ти… — започна Риджис. — Имам предвид, не искаш ли да отидеш и да…
— Да убия Ентрери? — довърши Дризт вместо него и отново се засмя тихичко. — Моят двубой с него приключи — добави той, когато нетърпеливото кимване на полуръста потвърди предположението му.
— Ала Ентрери може би не мисли така — мрачно рече полуръстът.
Дризт сви рамене… и забеляза, че безгрижното му отношение сериозно разтревожи Риджис.
— Докато си стои на юг, Ентрери изобщо не ме интересува — тонът на Риджис съвсем ясно даваше да се разбере, че това му се струва малко вероятно.
Кой знае, навярно именно заради това полуръстът не се бе осмелил да остане в горните нива по време на битката с гоблините, помисли си Дризт. Може би Риджис се боеше, че Ентрери ще се промъкне в Митрил Хол. Ако убиецът го откриеше заедно с Дризт, много вероятно бе първо да нападне елфа.
— Ти го рани — продължи Риджис. — Когато се бихте, имам предвид. А пък той не е от хората, които лесно ще простят такова нещо.
Внезапно Дризт свъси вежди и полуръстът направи крачка назад, сякаш огънят, който лумна в очите на елфа, го плашеше.
— Мислиш ли, че те е проследил дотук? — без заобикалки попита Дризт.
Риджис рязко поклати глава:
— Направих така, че всичко да изглежда сякаш съм убит — обясни той. — Пък Ентрери и бездруго знае пътя. Не му трябва да ме проследява, за да те открие.
— Не, че ще го направи — добави полуръстът след малко. — Говореше се, че ръката му била парализирана, освен това бил изгубил едното си око. Трудно ще му бъде вече да се мери с теб.
— Онова, което му пречи да се бие, не е липсата на око или на ръка — замислено каза Дризт, колкото на Риджис, толкова и на себе си, — а това, че отдавна е загубил сърцето си.
Въпреки безгрижния вид, който си даваше, Дризт не можеше с лека ръка да загърби отдавнашната си вражда със страховития палач. В много отношения лишеният от морал Ентрери бе негова пълна противоположност, но имаше нещо, в което двамата си приличаха — в изкуството на боя Ентрери бе равен на Дризт… или почти равен. Според палача истинският войн не биваше да знае що е милост, той не бе нищо повече от съвършена машина за убиване. За Дризт, отраснал в общество, което напълно споделяше мнението на Ентрери, единствено жаждата за справедливост можеше да превърне добрия войн в непобедим боец. Неговият собствен баща, Закнафейн, нямаше равен на себе си в Мензоберанзан, именно защото се биеше в името на правдата, а твърдата увереност, че битките, които води, са морално оправдани, не го напускаше и за миг.