— Не се съмнявай, че той винаги ще те ненавижда — мрачната забележка на Риджис върна Дризт обратно в настоящето.
В обичайно приветливите очи на полуръста се бе появил странен блясък, запален, както реши елфът, от омразата му към убиеца. Нима приятелят му искаше от него да се върне в Калимпорт и да довърши започнатия двубой с Ентрери, запита се Дризт. Нима Риджис очакваше от него да убие палача, за да може той отново да застане начело на изгубената си гилдия?
— Ненавижда ме, защото моят живот постоянно му напомня за лъжата, в която сам е избрал да живее — твърдо, дори хладно отвърна той.
Нямаше причина, която да го накара да се върне в Калимпорт, за да се изправи повторно срещу Артемис Ентрери, защото ако го стореше, сам щеше да се принизи до нивото на палача. Нямаше нещо на този свят, от което елфът, който сам бе избрал да обърне гръб на злия си народ и да заживее в изгнание, да се страхува повече.
Досетил се за чувствата на приятеля си, Риджис извърна очи, а по лицето му се изписа разочарование. За Дризт беше явно, че полуръстът наистина бе хранил тайната надежда да си възвърне властта над гилдията с негова помощ. А и надали можеше да му се вярва, когато твърдеше, че Ентрери няма да дойде на север. Та защо иначе му бе на Риджис да тръгне на бой срещу гоблините заедно с Дризт, ако палачът, или поне негови шпиони, не се навъртаха наоколо?
— Да тръгваме — рече елфът, опитвайки се да заглуши надигащия се в гърдите му гняв. — Чака ни дълъг път, преди да дойде време за сън. Скоро ще трябва да изпратим Гуенивар обратно в Звездната равнина, а шансовете ни да открием джуджетата са значително по-големи, когато тя е с нас.
Риджис натъпка остатъка от храната в малката си раница, угаси факлата и закрачи след елфа. Дризт неведнъж се обръщаше към него, а в погледа му се смесваха учудване и разочарование при вида на ядовития пламък, който гореше в очите на полуръста.
Глава 8
Искра във въздуха
Яките рамене на варварина лъщяха от пот, пламъкът, който играеше в огнището, хвърляше причудливи отблясъци върху мускулестите му ръце и още повече подчертаваше силата, стаена в тях.
С впечатляваща лекота, сякаш държеше малко чукче за гвоздеи, Уолфгар стоварваше десеткилограмовия ковашки чук върху металния къс, който обработваше. След всеки звучен удар пръски разтопен метал политаха из цялата стая. Плътната кожена престилка, която варваринът бе облякъл, също бе покрита с тях от горе до долу — в трескавото си ожесточение, Уолфгар бе нагрял метала твърде много. Раменете му поаленяха от притока на кръв, ала той продължи да замахва със същата ярост, без да премигва, без дори да вдигне ръка, за да избърше потта от челото си. Не биваше да спира, трябваше да продължава да удря, за да разбере демоничните страсти, които го изгаряха отвътре, и да ги прогони.
Единствено пълното изтощение можеше да му дари покой.
Уолфгар не бе вдигал ковашкия чук вече няколко години — откакто Бруенор му върна свободата в Долината на мразовития вятър, в една земя и един живот, които сега му изглеждаха толкова далечни.
Но ето че варваринът отново се нуждаеше от желязото, нуждаеше се от механичното, инстинктивно усилие, жадуваше за оковите на физическата умора, която да го освободи от бурята от чувства, бушуваща в него. Ритмичните удари на чука сякаш отмерваха мислите му, придаваха им форма, вкарваха ги в русло, като да бяха река, излязла от коритото си, и ги насочваха натам, накъдето той искаше.
Много въпроси трябваше да реши варваринът през този ден и най-вече да си припомни какво първо го бе привлякло у бъдещата му жена. Ала вместо това, при всяко замахване с чука, пред очите му изплуваше образът на Щитозъб, политнал към главата на Дризт.
Беше се опитал да убие най-скъпия си приятел.
С подновена ярост замахна Уолфгар и малката стаичка отново се изпълни с безброй искри.
Какво, в името на Деветте пъкъла, ставаше с него?
Нов рой искри полетя във въздуха.
Колко пъти досега Дризт До’Урден бе спасявал живота му? И колко пуст щеше да бъде този живот, ако не го споделяше с приятел като елфа?
Уолфгар изръмжа глухо, когато чукът се стовари върху металния къс.
Ала в деня на своето завръщане, същият този приятел бе целунал Кати-Бри — неговата Кати-Бри! — извън стените на Митрил Хол!
Варваринът започна да се задъхва, но все така ожесточено размахваше тежкия чук, сякаш искаше с помощта на физическото усилие да се пречисти от яростта, която пълзеше из вените му като отрова. Очите му бяха здраво стиснати, пръстите — вкопчени в дръжката на чука до побеляване на кокалчетата, мускулите му се бяха подули от неимоверното напрежение.