— Туй да не е някаква специална изработка, дето сама завива зад ъглите? — неочаквано се разнесе джуджешки глас.
Уолфгар рязко отвори очи и се обърна, тъкмо навреме, за да види как един от родствениците на Бруенор минава покрай открехнатата врата. Веселият смях на джуджето остана да кънти из коридора дълго след като то се беше скрило. Уолфгар веднага разбра какво се бе сторило толкова забавно на джуджето — от мощните удари върху твърде нагорещения метал, желязното копие, което правеше, се бе огънало в средата и бе придобило твърде странна форма.
Младежът захвърли похабения метален къс и пусна тежкия чук на пода.
— Защо ми причини това? — простена той, макар, разбира се, Дризт да не бе в състояние да го чуе.
Една картина изпълваше съзнанието на измъчения варварин, преследваше го и той не можеше да я прогони, макар да не я бе видял със собствените си очи — Дризт и обичната му Кати-Бри слели устни в страстна целувка.
Уолфгар прокара ръка по потното си чело и пръстите му оставиха черна диря след себе си, после приседна на ръба на каменната маса и се замисли. Не бе очаквал всичко да бъде толкова сложно, не бе предполагал, че Кати-Бри ще се държи така. Припомни си първия път, когато я видя — съвсем млада, почти момиченце, тя подскачаше из тунелите на джуджетата в Долината на мразовития вятър, жизнерадостна и безгрижна, сякаш можеше да се отърси от спомена за неотдавнашната война срещу народа на Уолфгар и всички опасности, които непрестанно дебнеха в онази сурова земя, с лекотата, с която тръскаше червеникавокафявите си къдри.
Никак не му бе трудно да разбере, че Кати-Бри го бе покорила именно с този безгрижен танц. Никога не бе срещал жена като нея, той, израсналият сред доминираното от мъже общество на варварите от Долината. Общество, в което жените бяха превърнати в робини, покорно изпълняващи и най-нелепите прищевки на своите съпрузи. Варварските жени не се осмеляваха да противоречат на мъжете си и със сигурност никога не биха дръзнали да ги поставят в неудобно положение, така, както бе сторила Кати-Бри, когато Уолфгар се опита да й забрани да се бие срещу гоблините заедно с тях.
Младежът бе достатъчно честен, за да признае собствените си грешки и дори самата мисъл за начина, по който бе говорил на Кати-Бри, го караше да се чувства пълен глупак. И все пак, дълбоко в сърцето му, оставаше спотаена нуждата от жена, която да защитава, съпруга, която да не му отказва правото да бъде мъж… така, както той го разбираше.
Всичко бе станало толкова сложно и накрая, сякаш за да влоши още повече нещата, се бе появила и целувката. Целувката, която Кати-Бри и Дризт До’Урден си бяха разменили.
Уолфгар скочи рязко и отново сграбчи ковашкия чук. Чакаха го още дълги часове неуморен труд, дълги часове, в които щеше да излива върху метала изгарящата го отвътре ярост. Защото той му се подчиняваше, позволяваше му да го променя, така, както Кати-Бри не искаше.
Ковашкият чук се издигна със страшна сила и нагорещеното желязо потрепери от мощния удар. Тряс! Безброй искри полетяха във въздуха и обгърнаха лицето на Уолфгар, една от тях дори опари крайчеца на окото му.
Напрегнал железни мускули до краен предел, варваринът не усещаше болка.
— Запали факлата! — прошепна елфът.
— Светлината ще ни издаде — също толкова тихо отвърна Риджис.
От коридора пред тях долетя гърлено ръмжене.
— Факлата! — повтори Дризт и подаде малка кутия с прахан на полуръста. — Запали я и стой тук. Гуенивар и аз ще обиколим наоколо.
— Чудесна примамка ще бъда! — измърмори Риджис.
Дризт вече бе насочил цялото си внимание към тунела, от който бе долетяло ръмженето и дори не чу забележката на приятеля си. Извадил единия магически ятаган (заради издайническия, синкав блясък, Сиянието си бе в ножницата, готово да изхвръкне навън в мига, в който господарят му усети нужда от него), той се запрокрадва напред и скоро потъна в мрака.
Без да престава да мърмори, Риджис се зае да запали факлата. Когато най-сетне успя и пламъкът освети всичко наоколо, Дризт вече бе изчезнал.
Внезапно зад гърба му се разнесе глухо ръмжене и полуръстът светкавично се обърна, здраво стиснал малкия си боздуган в ръка. За негово облекчение беше просто Гуенивар, която се задаваше по един от страничните тунели. Тиха като смъртта, тя пое по стъпките на Дризт и Риджис побърза да тръгне след нея, макар да знаеше, че не може да поддържа темпото й.