Няколко мига по-късно отново бе сам, заобиколен единствено от причудливите, злокобни сенки, които трепкащият пламък хвърляше по неравните стени. Опрял гръб о скалата, Риджис безшумно се запромъква напред.
Много скоро пред него зейна черната паст на страничен тунел, но полуръстът не спря, само протегна запалената факла напред и още по-здраво стисна малкия си боздуган. Там зад ъгъла, невидим в прегръдката на мрака, някой се прокрадваше към него.
Риджис внимателно остави факлата на земята и вдигна боздугана пред гърдите си.
После се втурна напред, размахал бясно малкото оръжие. В тъмнината проблесна синьо зарево и спря устрема му, разнесе се метален звън. Без да се колебае и миг, Риджис замахна по-ниско, опитвайки се да изненада противника си странично.
И този път прокънтя звън на желязо — невидимият враг отново бе отклонил удара му.
Боздуганът се отдръпна, само за да полети отново напред, ала опитният му неприятел не се поддаде на тази хитрина и за трети път отби връхлитащото оръжие.
— Риджис!
Боздуганът изсвистя над главата му, готов да се хвърли в нова яростна атака, ала в този миг полуръстът разпозна гласа и рязко се отдръпна.
— Нали ти казах да ме чакаш! — скара му се Дризт и излезе от прикритието на сенките. — Какъв късмет, че не те убих.
— Или че аз не убих теб — при звука на спокойния, хладен тон на Риджис, лицето на елфа се изопна от изненада.
— Откри ли нещо? — попита полуръстът след малко.
Дризт поклати глава:
— Близо сме — тихо отвърна той. — И двамата с Гуенивар го знаем.
Риджис отиде да вдигне факлата, после окачи боздугана на кръста си, така че да му бъде под ръка.
Някъде недалеч от тях Гуенивар неочаквано изръмжа и двамата приятели се втурнаха натам.
— Вземи и мен! — извика Риджис и се вкопчи в наметката на елфа, мъчейки се да не изостава от него, макар че му бе трудно да го следва и непрестанно се препъваше и подхлъзваше.
Дризт забави крачка, едва когато иззад един остър завой видя зеленикавожълтите очи на Гуенивар да проблясват в мрака, който тегнеше отвъд малкия кръг светлина, хвърляна от факлата.
— Мисля, че току-що открихме джуджетата — мрачно каза Риджис, после пусна плаща на приятеля си и му подаде факлата.
Плътно следван от полуръста, Дризт се приближи до завоя и предпазливо надникна зад него. За миг лицето му се сви от болка, ала време за губене нямаше и като вдигна високо факлата, елфът освети ужасната сцена в целия й злокобен блясък.
Изчезналите джуджета наистина бяха там — облегнати на стените или пък нахвърляни по пода, в коридора лежаха посечените трупове на седмината бруенорови воини.
— Щом не щеш да я носиш, недей! — раздразнено рече Бруенор и Кати-Бри, най-сетне постигнала своето, доволно кимна.
— Ала, кралю… — опита се да каже нещо Кобъл, който единствен присъстваше на разговора между Бруенор и дъщеря му в кралските покои.
След неотдавнашното „опитване на светената вода“ и двете джуджета се оплакваха от свирепо главоболие.
— Ха! — изсумтя Бруенор, прекъсвайки добронамерения свещенослужител. — Ти не познаваш моето момиче тъй, както си я знам аз. Щом е решила, че няма да облече оназ’ престилка, и всички великани от Гръбнака на света не могат да я накарат да отстъпи.
— Хей! — неочаквано се провикна някой отвън, миг преди с всички сили да стовари юмрука си върху вратата. — Знам, че си вътре, Бруенор Боен чук, дето се зовеш крал на Митрил Хол! Отваряй таз’ врата и се изправи срещу съдбата си!
— Познаваш ли този глас? — обърна се Кобъл към Бруенор и двамата се спогледаха смутено.
— Отваряй, казах! — продължаваше да крещи непознатият, а тропането по вратата прерасна в същинска канонада.
След един особено яростен удар, дървото най-сетне не издържа и се разцепи под напора на тежка метална ръкавица, от която стърчеше огромен шип.
— О-о-о! — доста по-тихо проточи непознатият. — Пясъчник!
Бруенор и Кобъл отново се спогледаха, а смущението им бързо отстъпи място на изумление.
— Не! — възкликнаха двамата едновременно и смаяно поклатиха глави. — Не може да бъде!