— После — преспокойно обясни Тибълдорф, — отново се върнах на изток. Дълго време изкарах там (пък и не мога да се оплача, добре си поживях) — бях наемник в Сундабар и при крал Харбром в Адбарската цитадела. И точно в Адбар преди три седмици (известно време бях на юг, ще знаете) за първи път чух за завръщането ви, чух, че в Залите отново се е възцарил един Боен чук!
— И ето ме тук — завърши Пуент най-сетне и падна на едно коляно. — Само ми покажи враговете си и… — при тези думи той смигна на Кати-Бри и посочи острия шип, който стърчеше от върха на шлема му.
— Най-необуздан, казваш? — попита Бруенор, с едва доловим сарказъм в гласа.
— И винаги ще бъда! — гордо заяви Тибълдорф.
— Ще наредя да изпратят някой да те придружи — рече Бруенор, — та да се изкъпеш и да похапнеш.
— Яденето ще приема с удоволствие — отвърна Пуент, — ама банята и придружителя можеш да си ги задържиш. Познавам тез’ тунели не по-зле от теб, Бруенор Боен чук, ако не и по-добре. Та когато ни прогониха от Залите, ти беше още голобрадо хлапе.
И той протегна ръка, с намерението да го щипне по брадичката. Както можеше да се очаква, Бруенор го плесна през пръстите. Бесовойнът избухна в писклив, подобен на ястребов крясък, смях и излезе от стаята, съпроводен от ужасяващ стържещ звук, който сякаш не идваше от причудливите му доспехи, а от ноктите на гигантска птица, драскаща върху камък.
— Приятен тип — подхвърли Кати-Бри.
— Пуент — жив! — смаяно повтори Кобъл и момичето са зачуди дали свещенослужителят смята това за добра или за лоша вест.
— Защо никога не си споменавал за него? — обърна се Кати-Бри към баща си.
— Повярвай, момиче — отвърна Бруенор. — Той не си струва да го споменавам.
Напълно изтощен, варваринът се хвърли на леглото си — изпитваше отчаяна нужда да поспи. Видението го споходи още преди да бе затворил очи и той светкавично седна в постелята си, мъчейки се поне този път да избяга от мъчителния образ на Кати-Бри и Дризт До’Урден, вплетени в страстна прегръдка.
Ала и сега, както десетки пъти преди, непоносимата картина го връхлетя с всички сили.
Пред очите му засияха искри, безброй трепкащи пламъчета, които се спускаха все по-надолу и по-надолу и го мамеха след себе си.
Уолфгар изръмжа и се опита да стане. Минаха няколко секунди, преди да разбере, че за пореден път силата му не се бе оказала достатъчна и че все още е в леглото си — светлинките го викаха при себе си, там, където го очакваше болезненият образ на обичната му Кати-Бри и Дризт До’Урден.
Глава 9
Прекалено изкусни удари
— Гоблини? — предположи Риджис.
Дризт, който се бе привел над мъртвото тяло на едно от джуджетата, поклати глава, още преди да успее да разгледа раните отблизо. Чудовищата надали биха оставили труповете току-така, не и преди да им смъкнат скъпоценните доспехи и оръжия. Освен това, макар гоблините никога да не си даваха труда да се погрижат за мъртъвците си след битка, единствените тела в тунела бяха джуджешки. А нямаше гоблинов отряд, знаеше Дризт, който да победи седем опитни джуджешки бойци, без да загуби поне един свой войник, независимо колко голямо е численото им превъзходство и колко добре е заложен капанът им.
Раните на джуджето, над което се бе навел елфът, като че ли потвърждаваха съмненията му. Нанесени с изумителна прецизност, те със сигурност не бяха дело на грубия, назъбен меч на някой гоблин. Не, гърлото на нещастното джудже бе прерязано от много по-изящно оръжие, остро като бръснач и най-вероятно надарено с магическа сила. Дори след като Дризт избърса кръвта от нея, раната си остана почти невидима… незабележима, ала смъртоносна.
— Какво ги е убило? — нетърпеливо попита Риджис, като неспокойно пристъпваше от крак на крак и местеше факлата ту в едната, ту в другата си ръка.
Умът на Дризт отказваше да приеме очевидния отговор. Нима докато живееше в Мензоберанзан и се биеше рамо до рамо със своя мрачен народ, не бе виждал подобни рани хиляди пъти? Нима не знаеше, че няма друга раса в целите Царства (с изключение може би на Светлите елфи), които да използват толкова изкусно изработени оръжия?
— Какво ги е убило? — продължи да настоява Риджис, макар гласът му да трепереше забележимо.
Дризт тръсна белите си къдрици:
— Не знам — отвърна той и се приведе над тялото на друго от джуджетата.