— Но той не може да е знаел — изтъкна Кати-Бри, която очевидно се съмняваше в думите на баща си.
— А дори и да знаеше, никога не би поискал да отиде там долу — в гласа на Уолфгар също имаше недоверие. — Какво е всичко това? Някакъв сън?
— Никакъв сън не е! — изръмжа Бруенор. — Наистина ми го каза… с помощта на онзи негов рубин.
И той сбърчи лице, призовавайки цялата си джуджешка устойчивост към магиите, за да се пребори с бялото петно в мозъка си.
— Риджис никога не би поискал… — започна Уолфгар отново, ала преди да успее да довърши, Кати-Бри, го прекъсна, досетила се най-сетне какво означава всичко това.
— Освен ако Риджис не е бил Риджис — каза тя и от собствените й думи я побиха тръпки.
Тримата приятели познаваха Дризт достатъчно отдавна, за да знаят, че елфът има много и могъщи врагове… особено един, който бе достатъчно хитър, за да измисли и осъществи такава сложна измама.
За миг Уолфгар остана като вцепенен, с широко отворена уста и ужас в очите.
За разлика от него, Бруенор реагира светкавично. Той скочи от трона си, разбута Пуент и варварина, за да мине между тях (като замалко не ги събори на земята) и се хвърли към вратата, следван от Кати-Бри. На Уолфгар му трябваше само миг, преди да се съвземе и да се втурне след приятелите си.
— За какво, гоблините го взели, говорят тез’ тримата? — извика Пуент и дръпна Кобъл, който също се канеше да тръгне след останалите.
— За битка! — жрецът прекрасно знаеше как да отклони всяко по-нататъшно искане за дълги обяснения.
Тибълдорф Пуент падна на едно коляно и тържествуващо заби юмрук във въздуха:
— О, да! — изкрещя той ликуващо. — Прекрасно е отново да служиш на един Боен чук!
— Съюзил ли си се с тях или всичко това е едно голямо съвпадение? — сухо попита Дризт, без да се обръща — не искаше Артемис Ентрери да види болката, изписана на лицето му.
— Не вярвам в съвпадения — долетя предсказуемият отговор.
Най-сетне Дризт успя да се овладее достатъчно, за да го погледне в очите — своя най-страшен враг, безжалостния палач Артемис Ентрери, който сега стоеше само на метър от него, стиснал сабята и изумрудената си кама в ръце, а в краката му още тлееше изпуснатата факла. Магическото преобразяване от полуръст в човек бе пълно, включително дрехите, и това донякъде обърка Дризт. Докато той я носеше, маската не бе правила друго, освен да скрива цвета на кожата и косата му, и затова сега не успя да скрие учудването си.
— Трябва по-добре да разучаваш способностите на магическите си предмети, преди да ги захвърлиш с лека ръка — изсмя се Ентрери, виждайки изненадата му.
В думите му имаше голяма доза истина, ала дори и сега Дризт не можеше да изпита съжаление, задето се бе разделил с вълшебната маска в Калимпорт. Наистина, скрит под нея, той най-сетне бе получил свободата да ходи по белия свят, необезпокояван от предразсъдъците и ненавистта, които останалите раси хранеха към неговия народ. Но така Дризт До’Урден бе живял в лъжа.
— Можеше да ме убиеш в битката с гоблините, а сигурно и още стотици пъти, откакто дойде в Митрил Хол — каза елфът. — Защо бе нужен толкова сложен план?
— Така победата ще ми се услади още повече.
— Искаш да извадя оръжията си, да продължим двубоя, който започнахме в клоаките на Калимпорт, нали?
— Нашият двубой започна много преди Калимпорт, Дризт До’Урден! — леко повиши глас Ентрери и одраска бузата на елфа с върха на сабята си.
Дризт дори не трепна, нито посегна към ятаганите си.
— Ние с теб — продължи Ентрери и бавно започна да обикаля около него, — сме смъртни врагове от мига, в който за първи път чухме един за друг, всеки от нас — оскърбление за войнските принципи на другия. Аз се надсмивам над онова, което за теб е свято, а ти обиждаш моята дисциплина.
— Дисциплина и празнота не са едно и също — отвърна Дризт. — Ти си просто една куха черупка, която може да си служи с оръжие. Обвивка, зад която няма нищо.
— Прекрасно! — измърка Ентрери и докосна крака на Дризт със сабята си. — Усещам гнева ти, елфе, макар така отчаяно да се опитваш да го прикриеш. Нека оръжията ти ме убедят в онова, в което думите не могат!
— Ти все още не разбираш — спокойно отвърна Дризт и наклони глава на една страна, а по лицето му се разля искрена усмивка. — Не искам да те убеждавам в каквото и да било. Артемис Ентрери не си струва нито времето, нито усилията ми.