В очите на убиеца припламна люта ярост и той се хвърли напред със сабя в ръка, сякаш искаше да го посече.
Дризт дори не трепна.
— Извади ятаганите си и нека оръжията решат спора помежду ни! — изръмжа Ентрери и направи крачка назад, без нито за миг да сваля сабята си.
— Забий своето острие в гърдите си и срещни единствената смърт, която заслужаваш!
— Котката ти е у мен! — изкрещя Ентрери. — Трябва да се биеш, ако не искаш Гуенивар да се превърне в моя слугиня!
— Забравяш, че съвсем скоро и двамата ще бъдем заловени… навярно дори убити — напомни му Дризт. — Недей да подценяваш уменията на моите събратя.
— Тогава се бий заради полуръста!
Изражението на Дризт красноречиво говореше, че убиецът се бе докоснал до болно място.
— Нима забрави за Риджис? — продължи да го дразни Ентрери. — Той е жив, ала там, където се намира, смъртта ще го открие бързо… Само аз знам кое е това място и ще ти го кажа… ако ме победиш. Бий се, Дризт До’Урден, бий се, ако не за друго, то за да спасиш живота на жалкия си приятел!
Сабята на Ентрери отново подскочи във въздуха, ала този път ятаганът на елфа вече я очакваше и светкавично отби удара й.
Палачът замахна повторно, а камата, която последва другото му оръжие, замалко не намери пролука в защитата на Дризт.
— Чух, че си изгубил едната си ръка и едното си око — подхвърли елфът.
— Излъгах — Ентрери направи крачка назад и разпери ръце. — Сигурно заслужавам наказание?
Ятаганите на елфа отговориха вместо него, посипвайки серия мълниеносни удари върху убиеца — отляво, отдясно, отляво, отдясно, отляво, отдясно. Ръката на Дризт се издигна във въздуха, Сиянието проблесна над главата му и се спусна право към гърдите на Ентрери.
Не по-малко бързи, сабята и камата на убиеца отбиха светкавичното нападение на елфа.
Скоро двубоят заприлича повече на танц, отколкото на смъртоносна схватка. Двамата се движеха в пълна хармония, в съвършен синхрон, който не позволяваше на никого да вземе надмощие над противника си. Дризт, който знаеше, че времето му (и най-вече това на Риджис) е ограничено, успя да се доближи до тлеещата факла, настъпи я и угаси едва трепкащото пламъче. Стаичката потъна в непрогледен мрак.
Беше се надявал, че елфическата му способност да вижда на тъмно ще му даде преимущество над Ентрери, ала когато вдигна поглед от пода, първото, което съзря насреща си, бяха две червени точици — надарените с инфрачервено зрение очи на палача.
— Нима си помисли, че онова преди малко бе заради маската? — насмешливо се изсмя убиецът. — Е, сам виждаш, че си сбъркал. Тази способност ми е подарък от един от моите съюзници — мрачен елф и наемник. Всъщност, ние с него май доста си приличаме.
Още преди Ентрери да довърши, сабята му подскочи напред, принуждавайки Дризт да се извърти на една страна и да приклекне. Върху устните на елфа се разля доволна усмивка, когато Сиянието със силен звън отби връхлитащата изумрудена кама. Миг по-късно, магическият ятаган отново проблесна в мрака, провря се зад ръката на Ентрери и се спусна към гърдите му.
Ала палачът вече се бе претърколил назад и магическият ятаган срещна само въздух.
Мъждукащият светлик, хвърлян от Сиянието, придаваше на лицата им еднакъв сивкав оттенък, заличаваше разликата в расите и сякаш ги превръщаше в братя. Ентрери нямаше нищо против да ги възприемат по такъв начин, ала Дризт със сигурност имаше. За елфа Артемис Ентрери бе обратната страна на собствената му душа; когато го гледаше, той сякаш виждаше самия себе си, отразен в черното огледало на злото и омразата, съзираше образа на онова, в което би се превърнал, ако бе останал в жестокия Мензоберанзан.
Яростта на елфа го накара да се впусне в нова свирепа атака. Магическите ятагани свистяха във въздуха, ту политаха нагоре, ту отново се спускаха надолу, преплетени в изумителен танц на изящество и умение.
Сабята и камата на палача не им отстъпваха по нищо; отбиваха всеки удар, парираха всеки замах, сякаш двамата противници се бяха слели в едно и всеки знаеше какво ще направи другият. Дризт имаше чувството, че може да продължи тази битка вечно, че никога няма да изпита умора, когато срещу него стои Артемис Ентрери. Ала изведнъж почувства леко ужилване малко над глезена си, последвано от пареща болка. Само за миг целият му крак натежа, като да бе от олово, и вцепенението започна да пълзи все по-нагоре и по-нагоре.