Много скоро усети как рефлексите му се забавят. Искаше му се да извика, да изкрещи истината, да лиши Ентрери от удоволствието да триумфира над него — макар принципите му да бяха съвсем различни от тези на елфа, палачът копнееше да спечели в честна битка, не искаше да получи така жадуваната победа благодарение на отровната стрела на скритите си съюзници.
Ръката, която държеше Сиянието, безсилно увисна надолу и Дризт разбра, че е опасно уязвим.
Пръв падна Ентрери, в чиито вени също течеше отрова. Дризт усети присъствието на черните фигури, които заприиждаха през тясната врата, и се зачуди дали да не довърши палача, докато още не са го заловили. Преди да успее да намери отговора на този въпрос, елфът бавно се свлече на земята.
Чу как двете му оръжия — първо едното, после и другото — издрънчаха на пода, макар изобщо да не бе усетил как се изплъзват от пръстите му. После и той самият рухна на земята. Не можеше да държи очите си отворени, ала замъгленото му съзнание отчаяно се опитваше да измери мащабите на това бедствие, ужасните последствия, които случващото се в момента щеше да има за приятелите му и за самия него.
Страховете му се засилиха още повече, когато, миг преди над ума му окончателно да се спусне черна пелена, един глас прошепна нещо на родния му език. Глас, който му бе до болка познат:
— Спи спокойно, мой отдавна изгубени братко!
Наследство
Част трета
Колко пъти съм се изправял безстрашно право в лицето на надвисналата опасност; колко мрачни пътища съм пребродил в тунелите на родината си и в суровите земи на Севера, докато съм следвал приятелите си!
Ала и до днес все още поклащам недоумяващо глава — възможно ли е целият свят да е пълен с хора, така себични и погълнати от собствената си личност, че да не могат да търпят някой друг да пресече пътя на живота им? Хора, дотолкова изпълнени с ненавист, че да превърнат отмъщението в своя заветна цел и в смисъл на съществуванието си, да позволят мисълта, че са били обидени, изцяло да обсеби съзнанието им, макар „оскърблението“, което уж са получили, да не е нищо повече от справедлива защита срещу техните собствени злини.
Оставих Артемис Ентрери в Калимпорт, оставих го зад себе си не само физически, но успях да се спася и от разяждащото желание за разплата. Пътищата ни се пресякоха и отново се разделиха… за доброто и на двама ни. Ентрери няма никаква причина да ме преследва, няма да спечели нищо, когато ме открие… нищо, освен възможността да излекува наранената си гордост, като ме победи.
Какво безумие!
Артемис Ентрери е постигнал съвършенство на тялото, притежава бойни умения, по които може да си съперничи и с най-добрия войн, когото съм срещал през живота си. Ала отчаяното му желание да ме преследва издава слабост. Защото не е прозрял може би най-важната истина — както разкриваме загадките на телата си и научаваме тайни, които ни правят по-силни, така трябва да потърсим и хармонията на душите си. Само че Артемис Ентрери, при цялата си сила и способности, никога няма да разбере колко красиво може да запее духът му, стига да му даде възможност. Ала не, той е обречен вечно да се вслушва в чуждите песни, изпълнен със завист и обсебен от мисълта да погуби всеки, който според него застрашава превъзходството, за което така копнее.
В това отношение палачът е досущ като моя народ и като толкова много други жители на Царствата, които съм срещал по едно или друго време: варварски вождове, чиято власт се крепи единствено на способността им да водят войни срещу враг, който всъщност не им е враг; джуджета, които трупат несметни съкровища и така и не разбират, че дори една съвсем малка част от богатството им може да подобри живота на мнозина около тях, да обезсмисли непрестанната им бойна готовност и да прогони вечната им параноя; надменни елфи, които отвръщат очи от страданията на всички, които не принадлежат към собствения им народ, убедени, че „по-нисшите раси“ носят злото и страданията в себе си и сами са причина за всичко лошо, което им се случва.
Аз бягах от онези, които мислят по подобен начин, гледах да се държа настрани от тях, макар да бях принуден толкова често да слушам истории за техните злини. Сега знам, че не трябва да ги отбягвам, а да се боря с тях. Трябва да им се противопоставя, ала не с меч в ръка и многочислена армия зад гърба си, а като продължа да вървя по пътя, който вярвам, че води към съвършената хармония.