По милостта на боговете аз не крача по този път сам. Откакто Бруенор си възвърна Сребърните зали, съседните народи вече са обнадеждени, че джуджешките богатства ще донесат мир и благоденствие на всички земи наоколо. Кати-Бри следва принципите си със същата всеотдайност, с която го правя и аз, а Уолфгар, макар, и толкова млад, успя да покаже на своя народ колко по-добре е да поеме по пътя на приятелството и хармонията.
Те са моите доспехи, надеждата ми, че идват подобри дни — не само за мен, но и за целия свят. А всички окаяни „преследвачи“ неминуемо ще открият, че пътищата ни отново ще се пресекат. Никога няма да забравя Закнафейн, мой сродник не само по кръв, но и по душа; спомням си Монтолио, а мисълта, че има и други, които знаят истината и, че моите идеали няма да умрат заедно с мен, ми дава покой. Всичките ми приятели, всички достойни хора, които съм срещнал през живота си, ме убеждават, че не съм самотен защитник на изгубена кауза. Спокоен съм, че когато удари сетният ми час, истински важното няма да загине с мен.
Това е моето наследство — по милостта на боговете не съм сам.
Глава 11
Семейни дрязги
Из цялата стая хвърчаха дрехи, най-различни дреболии се удряха в стената и шумно тупваха на каменния под, оръжия летяха във въздуха и се приземяваха (често пъти върху гърба на Бруенор) с гръм и трясък. Заровен до кръста в скрина си, той като че ли не усещаше нищо и дори не изохка, когато тъпата страна на една брадва го удари по главата (която тъкмо бе извадил от раклата за миг) и събори еднорогия му шлем.
— Знам, че е тук! — изръмжа упоритото джудже и недовършената митрилна ризница, която запрати зад гърба си, замалко не премаза останалите в стаята. — Сам Морадин ми е свидетел, че оставих проклетото нещо точно тук!
— Какво, в името на Деветте… — започна Тибълдорф Пуент, но екзалтираният вик на краля го прекъсна, преди да успее да довърши.
— Знаех си! — тържествуващо изкрещя Бруенор и се показа от скрина, стиснал малък, сърцевиден медальон със златна верижка.
Кати-Бри веднага разпозна магическия подарък, който лейди Алустриел от Сребърния град бе направила на Бруенор, за да му помогне да открие приятелите си, когато Дризт и Уолфгар се бяха отправили на юг по следите на Ентрери. Под малкото капаче се криеше снимка на елфа, а вълшебството, заключено в нея, даваше на притежателя й информация за местонахождението на Дризт До’Урден.
— Ето какво ще ни отведе до елфа! — доволно заяви Бруенор и вдигна медальона над главата си.
— Дай ми го, кралю — обади се Пуент, — и ми позволи да открия този твой… приятел.
— И сам ще се справя, благодаря — изръмжа Бруенор в отговор и като намести еднорогия шлем на главата си, грабна брадвата с многобройните резки и златния щит.
— Та ти си крал на Митрил Хол! — възкликна бесовойнът. — Не бива да рискуваш живота си в онез’ опасни тунели!
Резкият отговор на Кати-Бри изпревари дори гневливия Бруенор.
— Затваряй си устата, Тибълдорф Пуент! — сопна се тя. — Баща ми по-скоро би подарил Митрил Хол на гоблините, отколкото да остави Дризт в беда, без да му се притече на помощ.
Кобъл сграбчи бесовойна за рамото, за да му попречи да каже още нещо (и естествено се одраска лошо на един от многобройните шипове, стърчащи от доспехите му).
Не че Бруенор би се вслушал в каквито и да било възражения. Без да чува или вижда нищо от онова, което става около него, рижобрадото джудже за втори път разбута Уолфгар и Пуент и изхвърча от стаята, а в тъмните му очи гореше убийствен огън.
Светът пред очите му бавно се избистряше и когато Дризт До’Урден най-сетне дойде на себе си, първото нещо, което съзря, бе сестра си Виерна, приведена над него.
— Лилави очи — прошепна тя на езика на мрачните елфи.
Чувството, че в младостта си е преживявал тази сцена хиляди пъти, заля пленения елф като вълна.
Виерна! Единственият член от семейството му (с изключение на покойния Закнафейн), на когото Дризт някога изобщо бе държал, сега стоеше пред него.
Виерна го бе отгледала като майка. Именно на нея се бе паднала задачата да го запознае — него, принца от дома До’Урден — с жестоките обичаи на Мензоберанзан. Ала като се замислеше за онези дни, споменът, за които се губеше в мъглата на изтеклите години, Дризт усещаше — още тогава го бе усетил, — че у Виерна има нещо различно, някаква нежна струна, скрита дълбоко под жреческите одежди, с които служеше на злата Кралица на Паяците.