Дризт прехапа устни, разбирайки, че най-доброто, което може да направи, е да слуша налудничавите брътвежи на сестра си, докато не разбере какво се крие зад тази неочаквана среща.
— Нима не разбираш? — продължаваше Виерна. — Ако се разкаеш, милостивата Лолт с радост ще приеме изкусен войн като теб сред редиците на своите поддръжници. Моята жертва вече няма да й бъде нужна и тогава аз ще заживея в изгнание и ще се превърна в бездомния скитник, какъвто си ти днес.
— Не се ли страхуваш да ми кажеш всичко това? — учуди се Дризт.
Ала Виерна го познаваше по-добре, отколкото той си мислеше:
— Ти никога няма да се разкаеш, глупави, благородни братко. Никога няма да излъжеш и да се закълнеш във вярност на Кралицата на Паяците, та дори животът ти да зависи от това. Каква полза тогава от идеалите, на които толкова държиш! — и тя отново го удари през лицето, просто така, за забавление.
После се отдалечи, а топлите очертания на тялото й се губеха под тъмните, жречески одежди. Точно както, помисли си Дризт, лъжите и злобата на Кралицата на Паяците поглъщаха и задушаваха истинската Виерна.
Странният елф, с когото Ентрери бе говорил преди малко, се приближи до него и го изгледа с нещо, което твърде много приличаше на съчувствие, после сви рамене.
— Колко жалко — каза той и извади Сиянието изпод късото си наметало. — Колко жалко!
И като хвърли още един поглед на Дризт, той си тръгна, а ботушите му, чието кънтене преди малко бе огласило цялата стаичка, сега не издадоха и звук.
Изумените стражи наскачаха от местата си, когато кралят им най-неочаквано се появи в караулната заедно с Уолфгар, Кати-Бри, Кобъл и някакво странно облечено джудже, което не бяха срещали досега.
— Имате ли вести от елфа? — попита ги Бруенор и се запъти право към тежката каменна врата.
Тишината, която последва думите му, бе по-красноречива от всеки отговор.
— Иди при генерал Дагна — нареди той на един от пазачите. — Кажи му да събере войската и да слезе в новите тунели.
Миг по-късно стражът вече тичаше към горните нива.
Тежкото резе тупна на пода със силен звън и четиримата спътници на Бруенор побързаха да отидат при него. В ръцете на Уолфгар и Кобъл горяха факли, ала дори ярките пламъци трудно разпръскваха гъстия мрак, спотаен зад вратата.
— Три почуквания, после още две — това е сигналът на елфа — обясни стражът.
— Ще го запомня — отвърна Бруенор и потъна в мрака.
Останалите четирима (включително и Тибълдорф, който все още смяташе, че един крал на Митрил Хол изобщо няма място тук) го последваха.
Кобъл и дори „необузданият“ Пуент не можаха да се сдържат и хвърлиха жален поглед назад, към тежката каменна врата, която току-що се бе захлопнала зад гърба им. Останалите трима, превити на две от тревога за изчезналия си приятел, дори не чуха изщракването й.
Глава 12
В интерес на истината
— Кръв! — мрачно промърмори Кати-Бри и се приведе над петната, които тъмнееха близо до входа на малката стаичка.
— Може да е от битката с гоблините — с надежда рече Бруенор, ала дъщеря му поклати глава.
— Все още е топла — отвърна тя. — Отдавна щеше да е изсъхнала, ако беше останала оттогава.
— Тогаз сигурно е от онез’ мършолази, дето ги видяхме да разкъсват телата на гоблините — предположи Бруенор.
Само че Кати-Бри не мислеше така. Стиснала факла в ръка, тя се приведе още по-ниско и прекрачи прага на малката стаичка. Уолфгар я последва и веднага щом помещението се разшири достатъчно, побърза да застане пред нея.
Това никак не се понрави на младата жена. Навярно Уолфгар смяташе, че постъпва разумно, като я прикрива — той беше готов за бой, докато тя държеше факла, а очите й бяха приковани в пода. Възможно, ала малко вероятно, помисли си Кати-Бри, убедена, че Уолфгар се бе втурнал напред заради нуждата, която изпитваше да я защитава, да застава между нея и всички опасности и да я предпазва със собственото си тяло. Горда и напълно способна да се грижи сама за себе си, Кати-Бри се почувства повече обидена, отколкото поласкана.