И разтревожена — разтревожена да не би страхът на Уолфгар за нейната безопасност да го накара да допусне грешка. Досега приятелите бяха оцелявали, именно защото всеки бе успял да намери своето място в малката им групичка, допълвайки останалите със собствените си специфични умения. Всяка промяна можеше да има фатални последици.
С тези мисли в главата, тя бутна ръката на Уолфгар встрани и отново мина пред него. В очите на варварина припламна гняв, ала Кати-Бри издържа погледа му, без да трепне.
— Какво има там вътре? — викът на Бруенор разпръсна струпаните облаци.
Кати-Бри се обърна и видя приведената фигура на баща си да се тъмнее на входа, а зад него надничаха Кобъл и Пуент с втората факла в ръка.
— Празно е — отвърна Уолфгар и тръгна към вратата.
Кати-Бри продължи да оглежда пода, не защото наистина очакваше да намери нещо, а защото страшно й се щеше да опровергае Уолфгар.
— Не съвсем! — поправи го тя миг по-късно и се приведе още по-ниско.
Когато Уолфгар и Бруенор се приближиха, я завариха да се взира в някакъв дребен предмет — стрела за арбалет, ала толкова малка, че със сигурност не бе от тетивата на джуджешки лък, нито от оръжието на което и да било същество, което тримата приятели бяха срещали досега. Бруенор поднесе миниатюрната стреличка към очите си и внимателно се вгледа в нея.
— Да не би в тез’ тунели да се навъртат таласъмчета? — попита той, имайки предвид малките зли духчета, които обикновено се срещаха из горите.
— Може би някакъв вид… — започна Уолфгар.
— Мрачен елф — прекъсна го Кати-Бри.
Бруенор и Уолфгар рязко се обърнаха към нея.
Варваринът тъкмо се канеше да каже нещо остро, задето Кати-Бри го бе прекъснала, когато значението на думите й достигна до съзнанието му.
— Че той няма лък с толкоз малки стрели! — сопна се Бруенор.
— Не Дризт — мрачно обясни младата жена. — Друг елф на мрака.
По лицата на Бруенор и Уолфгар се изписа съмнение, ала Кати-Бри бе сигурна в предположението си. Прекрасно помнеше дългите часове, прекарани заедно с Дризт из пустите склонове на Грамадата на Келвин, помнеше и разказите му за неговата родина и за невероятните умения и необикновените изделия, излизащи изпод ръцете на събратята му. Най-предпочитаното оръжие сред мрачните елфи е именно това — миниатюрен арбалет със стрели, напоени с отрова.
Бруенор и Уолфгар се спогледаха, всеки с надеждата, че другият ще измисли нещо, с което да обори твърдението на момичето. Когато това не стана, джуджето сви рамене, прибра стреличката в дрехите си и тръгна към изхода. Уолфгар се накани да го последва, ала вместо това се обърна към Кати-Бри с потъмняло от притеснение лице.
Никой не проговори, ала в този миг думите бяха излишни — и двамата бяха чували не един ужасяващ разказ за безчинстващи елфи на мрака. Нищо добро не ги очакваше, ако предположението на младата жена бе вярно и в Митрил Хол наистина се бяха промъкнали мрачни елфи.
Ала в изражението на Уолфгар имаше и още нещо, някакво собственическо, покровителствено отношение, което силно тревожеше младата жена. Тя се промуши покрай огромния варварин, приведе се и излезе от стаичката, оставяйки Уолфгар сам с обърканите му чувства.
Групичката напредваше бавно, но сигурно през тунелите, които постепенно започнаха да отстъпват място на естествени, недокоснати от кирка и длето, проходи. Дризт все още носеше доспехите си, ала оръжията му бяха отнети, а ръцете му — стегнати с магия зад гърба.
Начело вървеше Дайнин, а осемте му крака глухо потракваха по каменния под, зад него идваха Виерна и Джарлаксъл. Част от двадесетината елфи, които съставляваха малкия отряд, крачеха в бойна нишка, включително и двамината, които охраняваха Дризт. Не след дълго срещнаха доста по-многобройните войни на дома Баенре, които имаха за задача да охраняват фланговете на основната групичка. Джарлаксъл издаде някаква тиха заповед и бойците на Баенре се отдалечиха и се стопиха в сенките.
Едва тогава Дризт, започна да се досеща какво се крие зад похода към Митрил Хол. По негова преценка в Залите бяха нахлули не по-малко от петдесет елфически войни — наистина внушителен отряд.
И всичко това — заради него!
Ами Ентрери, чудеше се скиталецът. Каква бе ролята на палача във всичко това? Той се спогаждаше с елфите на мрака повече от добре. Така подобен на тях по характер и възгледи, Ентрери се движеше помежду им спокойно, без изобщо да се отличава като чужденец.