Скот Мариани
Наследството на Армадата
Бен Хоуп #8
1
Студена нощ в края на февруари, малко след десет. Луната над атлантическото крайбрежие на Донегал обливаше тъмната вода с искрящо сияние. Високо горе се виждаха фаровете на самотна кола, която се движеше по тесния път. В далечината блещукаха светлините на кънтри клуб „Касълбейн“. Колата се движеше навътре в сушата, към Ринклеван, от другата страна на Ню Лейк.
Зад кормилото на черния ягуар XF седеше мъж с широки рамене. Казваше се Уоли Ландър, бивш боец от Гренадирския корпус. Очите му не се отделяха от виещото се пред него шосе. Умишлено не следеше разговора на останалите трима в купето: работодателя му сър Роджър Форсайт, личната му асистентка Саманта и една жена с кестенява коса, която Уоли виждаше за пръв път. Няколко бегли погледа в огледалото за обратно виждане го бяха уверили, че непознатата е привлекателна. Или по-точно, много привлекателна. Беше облечена в плътно прилепнала черна рокля, която нямаше как да оцени. Огледалото не го позволяваше. По всяка вероятност дамата беше присъствала на медийното представяне, организирано от „Нептун Марийн Експлорейшън“, и беше получила покана за частното парти на сър Роджър. Което както обикновено щеше да продължи до малките часове на следващия ден и може би щеше да се превърне в поредната лудория на сър Роджър. Фактът, че дамата беше сама, почти сигурно означаваше, че не е омъжена. А това предлагаше някои интересни възможности. Може би Уоли щеше да получи шанс да си побъбри с нея по време на купона и да научи повече подробности за живота й.
Нямаше как да знае — и никой в колата не знаеше — че предстои нещо съвсем друго. Защото животът на Уоли много скоро щеше да приключи.
Така и нямаше да узнае името на тайнствената жена. Тя се казваше Брук Марсел. И по-точно, доктор Брук Марсел, когато ставаше въпрос за професионалните й качества като експерт-консултант по психология на заложниците или като гостуващ лектор в Центъра за тактическо обучение „Льо Вал“ в Нормандия. Тази вечер обаче беше обикновен гост на приятелката си Сам, която седеше между нея и сър Роджър с малък нетбук на коленете. Светлината на дисплея се отразяваше в очилата й, а темата на обсъждането бяха някои детайли, свързани с бизнеса на фирмата. Настанил се удобно на кремавата кожена седалка на ягуара, сър Роджър беше разхлабил вратовръзката, която си беше сложил специално за презентацията.
Сам започна да изброява задачите за следващия ден, а Брук се замисли за това, което все по-често ангажираше вниманието й напоследък. И както винаги, когато ставаше дума за Бен, я обзеха твърде противоречиви емоции.
Искаше й се той да е с нея сега. Защото обичаше Ирландия, а тук, по крайбрежието на Донегал, положително би се чувствал като у дома си. Може би сбърка, че дойде без него. Но беше твърде нервна и несигурна, за да го покани. Страхуваше се, че всяка прибързаност ще бъде погрешен сигнал за него. Или нещо такова. Вече в нищо не беше убедена. С изненада установи колко малко разбира собствените си чувства, въпреки че минаваше за уважаван и опитен психолог.
Бен Хоуп. Какъв сложен и енигматичен човек наистина. Дори преди да се сближат, тя беше наясно, че той е преследван от призраците на своето минало. Призраци, които беше заключил дълбоко в душата си и не допускаше никого до тях. Но този мъж умееше и да показва топлота и нежност, да бъде открит и внимателен. Понякога Брук изпитваше чувството, че цял живот е била до него, а в други случаи — че изобщо не го познава.
Насочила очи към осветяваните от фарове скали, тя се запита дали някога ще успее да нормализира напрегнатите си отношения с Бен. Връзката им бе започнала толкова обещаващо, но се бе превърнала в пълна катастрофа в момента, в който тя беше започнала да вярва, че ще продължи вечно.
Скараха се през септември. Есенните месеци течаха скучно и монотонно. Едно празно време, което запълваше с работа. Без Бен коледните празници й бяха направо непоносими. После лека-полека се появи някаква възможност за помирение. Телефонните разговори между дома й в Лондон и неговия във Франция ставаха все по-дълги и по-чести. Понякога дори той я търсеше.
Но нещата бяха все още крехки и несигурни. Като пламъчето на свещ, което всеки момент може да угасне от поривите на вятъра. Имаше моменти, в които беше сигурна, че той крие нещо от нея. Имаше и други, в които напрежението помежду им отново се появяваше, готово всеки миг да избухне и всичко да отиде по дяволите. Макар и по различен начин, и двамата се обвиняваха за разрива. Колко сме резки и двамата, помисли си тя, спомняйки си за ужасния скандал, който ги раздели. Всъщност беше за нищо. Просто едно тривиално до глупост недоразумение.