Поръчаха си най-голямата кана с кафе, с която разполагаха в кухнята, а след това седнаха на една маса в ъгъла и разгърнаха картата. Плъзгайки пръст на североизток от Чачапояс, Нико му показа приблизителното местоположение на Сан Томас — най-близкото населено място до имението на Серато. То беше толкова малко, че липсваше на картата, но колумбиецът беше сигурен в точността на информацията си. В допълнение добави, че в района има мнозина опитни водачи, които без проблеми щяха да ги отведат до имението.
— Ще изминем стотина километра по главния път от Чачапояс, след това ще минем напряко към река Потро — поясни той, плъзгайки пръст по картата. — Там има пристанище за хидроплани. Така ще стигнем до Сан Томас. Това е най-бързият начин, повярвай ми.
Бен с готовност кимна.
— Добре, значи поемаме по този път.
— Но когато стигнем до Сан Томас, отново ще ни трябва автомобил, за да се приближим до имението. Последната част ще извървим пеша през джунглата, освен ако не си решил да минем през главния вход. Това няма да бъде като разходка в парка. Стъпвал ли е изобщо кракът ти в такива гори?
Преди години, още като новобранец в специалните части, Бен беше преживял една абсолютно нечовешка подготовка в Белиз, където отрядът му трябваше да се придвижва незабелязано при невероятно тежки условия, изпробвайки както уменията си за ориентиране, така и способността си за оцеляване. По-късно беше участвал в десетина бойни мисии в Сиера Леоне, плюс безброй отделни операции в бойни зони в различни точки по света — както официални, така и тайни.
— Малко — отвърна на въпроса той.
— Това е друг свят, човече. Един зелен ад, пълен с всевъзможни гадини, които пълзят и хапят. Гигантски паяци, змии с дължината на шевролет силверадо и други такива. Ако случайно се разминеш с тях, ще се натъкнеш на болести от всякакъв вид: жълта треска, малария, тропическа треска, хепатит, тиф, тетанус, холера, бяс… Мнозина твърдят, че навлизането в джунглата без съответните имунизации си е чисто самоубийство.
Бен добре помнеше, че по време на активната му служба лекарите постоянно го тъпчеха с лекарства, на които се беше отказал да помни имената. За да бъдат ефикасни, ваксините се нуждаеха от точно определено време за действие. Само инжекциите против тиф трябваше да бъдат правени през период от шест месеца, за да достигнат пълноценното си въздействие. Но тук той не разполагаше с шест месеца, а дори и с шест часа.
— Какво да ти кажа — промърмори той. — Изкуството да живееш на ръба не се изчерпва само с избягването на определени зарази.
— А и на определени куршуми — добави Нико и погледна бинтованата си ръка.
— Вече ти казах, че не си длъжен да стигнеш до края. Достатъчно е да ми покажеш пътя.
— Ама стигнах до тук, нали? — засегна се Нико. — Мислиш ли, че не искам да довърша нещата?
— Изборът е твой — сви рамене Бен. — Но нямам намерение да се грижа за теб. Започнеш ли да ме забавяш, просто те зарязвам и продължавам сам. Ако бъдеш ранен или се загубиш, няма да се връщам да те търся. Отивам там с една-единствена цел и възнамерявам да я постигна, ясно?
— Ей това най-много ти харесвам, capitano — ухили се колумбиецът. — Винаги имаш огромен запас от насърчителни думи.
— Не ме наричай така — сухо отвърна Бен, допи кафето си и стана.
— Тръгваме ли?
— Тръгваме.
— Ами тогава да потегляме, мамка му — тръсна глава Нико.
43
Пикапът, който наеха от една агенция срещу хотела, беше повече ръжда, отколкото метал. Биха го спрели от движение във всяка европейска страна, но най-важното за Бен беше да ги откара там, закъдето бяха тръгнали.
— А сега отиваме на шопинг — подхвърли на Нико той.
През следващите два часа обикаляха из магазините на Чачапояс, събирайки всичко необходимо за пътуването през джунглата: бутилирана вода, суха храна, ботуши с дебели подметки и предпазни шапки, мощни фенерчета с резервни батерии, оборудване за палене на огън, репеленти срещу насекоми, таблетки против малария, хапчета за пречистване на вода, мачете за сечене на клони и храсти, а накрая и един компактен, но мощен бинокъл. Всичко това прибраха в сака на Бен и още една новичка раница, а в каросерията на пикапа натовариха и няколко туби с гориво.
Час по-късно Чачапояс беше вече далече зад тях и те бързо напредваха на североизток по пътя, край който се нижеха главозамайващи пейзажи, способни да впечатлят всеки, но не и Бен. Той мислеше само за крайната цел и просто не забелязваше нищо.