Оказа се, че Нико помни пътя доста добре. След дългата отсечка първокласно шосе с все по-оредяващ трафик Бен пое по плетеница от тесни междуселски пътища, обсипани с толкова много дупки, сякаш бяха претърпели артилерийска бомбардировка. В един тесен планински проход без банкет и тристаметрова пропаст към джунглата изведнъж се оказа, че половината платно е отнесено от снежна лавина. Преодоляха това препятствие с цената на доста усилия, но малко по-нататък — вече надолу към близката долина, им се наложи да се промъкват покрай някакъв катастрофирал автобус. Край пътя се бяха струпали невероятно количество хора, които по някакъв начин бяха успели да се натъпчат в него. Мнозина бяха боси, други облечени в дрипи, а трети се бяха пременили с ярко оцветени бродирани туники и пончо. Около тях бяха струпани купища багаж, деца, кучета и няколко уплашено блеещи кози. Банда мургави хлапета хукнаха след пикапа, очевидно решени да скочат в каросерията и да се покатерят върху кабината.
Бен дори не намали. Пътят продължаваше надолу. Не след дълго планините останаха зад тях и колата пое между две плътни стени зеленина. Влагата ги пронизваше чак до костите въпреки работещия на максимални обороти климатик. През надвисналата над пътя тропическа растителност нарядко се мяркаше небето, покрито с тъмни заплашителни облаци.
— Вече трябва да сме близо до пристанището — промърмори Нико, приведен над картата.
Бурята се отприщи едновременно с пристигането им на брега на река Потро. Дъждът беше нещо невиждано. Плътните водни струи шибаха земята с огромна сила, вдигайки калта на почти метър височина, а повърхността на реката закипя като жива и почти скри няколкото закотвени корабчета. Докато тичаха по плъзгавия пристан към редицата колиби на брега, Нико махна към един червено-бял едномоторен самолет, който подскачаше върху кипналата река.
— Това е нашето бебче — изкрещя той, опитвайки се надвика грохота на пороя, но гласът му потъна в оглушителния трясък на поредната гръмотевица, която разтърси околността.
Изправени под брезентовия навес, те гледаха как бурята продължава да набира сила. Небето се разцепи от ярка светкавица, пороят започна да се сипе с още по-яростна сила. Кафявите води на реката се надигаха буквално пред очите им.
— Това не може да продължава — промърмори Нико.
Бен не беше толкова сигурен. Мнението му съвпадна с това на пилота, с когото разговаряха половин час по-късно, който отказа да лети в това време с енергично поклащане на глава и на скорострелен испански обясни, че работи тук много отдавна и е виждал как подобни бури продължават дни наред.
В един кратък миг на лудост Бен сериозно се замисли дали да не купи самолета и сам да го вдигне във въздуха. Би трябвало да има начин дори тук да се преведат пари. Кураж му даваше обстоятелството, че през годините беше управлявал най-различни леки самолети от подобен тип. Но тези мисли се изпариха от главата му в момента, в който поредната ослепителна светкавица проряза облаците и се стовари върху няколко високи дървета на отсрещния бряг, може би на триста-четиристотин метра от мястото, на което стояха. Цялата околност се разтресе. Той стисна зъби и осъзна, че нямат друг избор, освен да чакат.
Бурята продължаваше да бушува. Бен нетърпеливо крачеше по дъсченото мостче. От съседната хижа се появи младеж в протъркани дънки и тениска с надпис „Зи Зи Топ“, който тръгна с широка усмивка към тях, без да обръща внимание на поройния дъжд. Представи се на английски като Пепе. Оказа се, че въпреки младостта си той е горд собственик на това, което нарече най-бързата лодка в района, а на всичкото отгоре е готов — срещу добро заплащане, разбира се, да ги закара нагоре срещу течението чак до Сан Томас, независимо от бурята. Всъщност това не е никаква буря, пренебрежително размаха ръце той. Ако не ги удари някоя гръмотевица, най-много след четири-пет часа ще бъдат в Сан Томас.
Бен се съгласи. Приключил със сделката, Пепе хукна да докара лодката.
— Сигурен ли си, че го искаш? — подхвърли Нико. — Виждал съм доста от тези лодчици.
— При всички случаи е по-добре, вместо да чакаме тук бог знае докога — отвърна Бен.
Но когато плавателният съд на Пепе се появи, той почти се отказа в полза на самолета. Петнайсетметровата лодка беше толкова стара, че спокойно би могла да е превозвала пътници в делтата на Амазонка още по времето на конквистадорите. Дългият корпус с плоско дъно беше обсипан с толкова много кръпки, че от оригиналната му конструкция не беше останало почти нищо. Бордовете бяха ниски, а дъждовните струи, които плющяха през продупчения брезентов навес заплашваха да потопят лодката още преди да е изминала дори километър. Но самоуверената усмивка на Пепе, скрит в малката рубка за управление, излъчваше абсолютно спокойствие — също като жестовете, с които ги канеше да се прехвърлят на борда. Бен изруга под нос собствената си глупост, после грабна сака и раницата и закрачи под дъжда.