— Трябва да тръгваме. Брук не е тук.
Нико сякаш не го чу.
— Май започвам да се досещам накъде е потеглил мръсникът — изръмжа той и размаха някаква прозрачна папка. — Знаеш ли какво е това?
Папката съдържаше очевидно стар, но добре запазен документ със златисточервени орнаменти, изписан очевидно от калиграф. Ръбовете му бяха леко нагънати от влагата, но иначе беше в отлично състояние.
— Поземлено дарение от испанския крал! — отговори си сам колумбиецът. — През цялото време мръсникът се е борил да се сдобие с него. Погледни и другите неща. Те обясняват всичко!
Бен усети как тялото му се сковава и безсилно се отпусна в близкия стол. Пушката му изтрака на пода.
— Виж това тук! — продължаваше Нико, изровил още документи. — Стари генеалогически сведения, родословни дървета, връщащи се столетия назад. Серато ги е събирал с години. Отдолу има печат на Националния исторически архив на Испания с дата отпреди седем години. Фамилното име се появява за пръв път в далечната хиляда петстотин осемдесет и осма година. Старият Серато се погрижил за лейди Ан Пеник, избягалата в Испания съпруга на екзекутиран шпионин. Страхувайки се от преследването на англичаните, тя се възползвала от протекциите му и приела името му. По това време била бременна със сина на мъртвия си съпруг и детето израснало с фамилията Серато.
— Което прави днешният Серато наследник на тези земи — кимна Бен, но умът му се продължаваше да се рее някъде надалече.
— Точно така! — кимна Нико. — Мръсникът по някакъв начин е разбрал, че документът за дарението се намира на борда на потъналия кораб край бреговете на Ирландия. Години наред търсел някой, който да стигне до него. И накрая се появил Роджър Форсайт. Това тук са изрезките от вестниците, чрез които Серато внимателно е следил организирането на изваждането. Чакал е само да докопа кралския документ, за да подаде молба до перуанското правителство, в което имал достатъчно свои хора. В друга папка е събрана цялата кореспонденция между адвокатите му и някакъв корумпиран политик на име Варгас. Но най-важната част се намира ето тук… — Колумбиецът сграбчи купчина разпечатки и триумфално ги размаха над главата си. — Доклади за петролни проучвания, датиращи отпреди четири години. Това е причината да иска толкова много тези земи. Половин милион акра безполезна джунгла? Нищо подобно. По-скоро половин милион акра неразработени петролни залежи в басейна на Амазонка. Нищо чудно, че Серато е направил всичко възможно да се сдобие с поземленото дарение. То автоматично го превръща в стократен милиардер. Нищо не е в състояние да го спре.
Петрол, помисли си Бен. Това обясняваше всичко. Разбрал какво се крие в недрата на наследствената му земя, Серато изгарял от желание да получи от Роджър Форсайт единственото неоспоримо доказателство, че тази земя е негова. Но когато Форсайт отказал да му предостави документа, защото бил решил да сключи по-изгодна сделка с хора, имащи отношение към историческите факти и шпионската мрежа на Испанската армада в Англия, Серато изпратил хората си да обработят Саймън Бътлър. И получил шанс да се сдобие с ключовия документ по друг начин.
— А Брук просто се изпречила на пътя му — довърши на глас той.
— И имала нещастието да се окаже двойничка на мъртвата му съпруга — кимна Нико. — Неподходящото време, неподходящото място… — Колумбиецът изведнъж замръзна, обърна се към вратата и дрезгаво подхвърли: — Чу ли това?
— Чух го — кимна Бен.
Обзет от прилив на енергия, той грабна пушката и сложи пръст на предпазителя. Нико светкавично вдигна тежкия колт от бюрото и двамата се плъзнаха към вратата.
В коридора го чуха отново. Шум от тихи гласове, разменящи си реплики на испански. Нико и Бен бавно поеха напред, заковали очи в завоя на коридора, иззад който долитаха.
Бяха петима. Бен ги зърна миг преди Нико, изскочи иззад ъгъла и насочи пушката си в тях. Секунда по-късно разбра, че тези хора нямат нищо общо с гангстерите на Рамон Серато.
Трима мъже и две жени. Вероятно бяха чули шума от появата на непознати в останалата без охрана резиденция и бяха тръгнали да ги посрещнат. Мъжете бяха около шейсетгодишни, облечени с бели престилки на готвачи. Въоръжението им се изчерпваше с един кухненски нож. Зад тях вървеше седемнайсетгодишно момче с неестествено блестящи очи и разсеяната усмивка на полуидиот. По-младата от жените беше дребна и кльощава и само хлъцна от ужас при появата на двамата въоръжени мъже. Единствената, която заслужаваше по-сериозно внимание, беше мъжкараната с груби черти, облечена в униформата на камериерка. Тя притежаваше огромни месести лапи, в които стискаше пушка с рязано дуло, опряна на хълбока.