Коридорът изведнъж се изпълни с крясъци. Нико и Бен едновременно издадоха командата „хвърли оръжието“. Мъжкараната видимо се поколеба дали да не използва рязаната пушка, но после си даде сметка, че няма шансове срещу огромния уинчестър на Бен и не по-малко застрашителния пищов на Нико.
Тя хвърли пушката, направи крачка назад и вдигна ръце. Готвачът с ножа я последва. Бен и Нико тръгнаха към тях.
— Влизайте вътре! — заповяда Бен и махна с дулото към близката врата.
Едва сега забеляза, че върху скулата на жената има зачервено петно, което започваше да придобива синкави оттенъци. Сякаш се беше била с някого. Тя му хвърли неприязнен поглед и последва останалите прислужници в някаква неизползвана спалня. Накараха ги да се изправят до далечната стена, след което Бен заключи вратата.
— Търсим Серато — кратко поясни на испански Нико. — Ако ни кажете къде е, имате шанс да излезете живи от тук. В противен случай… — Той прекара пръст през гърлото си и изплези език.
Ефектът беше незабавен. Готвачите си размениха уплашени погледи, а слабичката слугиня беше готова да припадне. Единствено малоумното момче възприе заплахата като някаква интересна игра. Жената с грубите черти и месестите лапи изобщо не се впечатли и ги изгледа с открита омраза.
Бен отвърна на погледа й. Стори му се, че в него има нещо познато, но това беше всичко. Не беше лицето й. Нямаше как да не запомни подобно лице, ако го беше виждал и преди. Беше нещо друго, странно наподобяващо déjà vu.
— Кой ще говори пръв? — изръмжа Нико и дръпна петлето на големия револвер.
Детето идиотче най-после започна да схваща ситуацията и устните му затрепериха. В същия миг Бен изведнъж проумя с какво му е позната мъжкараната. Всъщност не самата тя, а това, което носеше на дебелия си врат — тънкото златно синджирче, съвсем обикновено на вид, което обаче той би разпознал навсякъде, включително и на шията на грозница като тази насреща му. Брук лично си го беше избрала в един парижки магазин и оттогава насам не се беше разделяла с него.
Което означаваше, че все пак е била тук. Усетил внезапна слабост в коленете, той свали пушката и посегна с лявата си ръка да дръпне синджирчето.
— Откъде го имаш? — заплашително изръмжа той.
Жената се завъртя и направи опит да отмести пръстите му.
— Това не е твое — настоя Бен. — Откраднала си го от жената, която е била затворена тук. Дай ми го!
След миг колебание жената отстъпи, свали синджирчето от шията си и му го подаде.
— Къде е тя? — строго попита той.
В този момент единият от готвачите най-после си възвърна дар слово.
— Desaparecido — извика той. — Изчезна. Няма го и El Jefe, боса. Стана веднага след пожара.
Бен измъкна портфейла от джоба си и им показа снимката на Брук.
— Това тя ли е?
Готвачите и младата прислужница енергично закимаха.
— Si, si!
— La Senora Alicia! — намери гласа си и идиотчето.
Но младата прислужница поклати глава.
— No, Guillermo, la Senora Alicia esta muerta.
Поставени под напрежение, прислужниците започнаха да предлагат разпокъсани детайли. Пожарът избухнал преди две вечери. Докато мъжете се борели с него, жената откраднала един пикап и избягала от имението. Босът веднага тръгнал след нея, като взел със себе си почти всички. Но как ще се оправят сами? Боса го нямало вече близо две денонощия. Ами какво ще стане с тях, ако изобщо не се върне?
Бен прибра снимката на Брук в портфейла си и забеляза, че ръката му трепери. Най-после беше успял да я открие, но за съжаление, беше закъснял. С цели четирийсет и осем часа.
След което, естествено, започна да се самообвинява. Колко време беше изгубил в Монтефрио заради онзи Кабеза? Защо се беше забавил в Чачапояс, защо не беше взел хидроплана, вместо да чака бурята да отмине, а след това се беше задоволил с лодката на Пепе?
— Къде отиде тя? — попита Нико, обръщайки се към прислужниците. — Накъде я последва вашият шеф?
Отговориха му с празни погледи и повдигане на рамене.
— Някъде там — махна към тъмния прозорец единият от готвачите.
Нико въздъхна отчаяно и се обърна към Бен.