Бясно размахвайки ръце, тя успя да грабне сака си от съседната седалка, да стъпи на таблото и да се измъкне през отвора на липсващото предно стъкло. Стъпи върху смачкания капак, но в същия момент пикапът рязко се наклони и тя полетя в дълбоката вода.
Брук по принцип беше отличен плувец, но битката със силното течение продължи сякаш цяла вечност. Все пак тя успя да се добере до брега и да се покатери върху някакъв голям камък. Пикапът беше изчезнал. Може би продължаваше надолу по течението на километър от тук, а може би просто беше потънал на дъното.
Но от Серато и хората му нямаше и следа. Това прекрасно усещане вля нови сили в изтощените й мускули. Като кашляше и плюеше, тя премина през гъстата крайбрежна растителност и стигна до твърда земя. От дрехите й шуртеше воняща, примесена с кал вода.
Нощната джунгла беше изпълнена с хиляди звуци. Беше студено и не след дълго Брук започна да трепери в мокрите си дрехи. Откри място за почивка до дебелия ствол на паднало дърво и започна да опразва торбата си под бледите лъчи на луната, които проникваха през гъстите клони. Внимателно приготвеният пакет студени меса беше подгизнал от речната вода и тя, макар и гладна, изобщо не беше убедена, че става за ядене. Напълно безполезна се оказа и тубичката с талк, предназначен да запази кожата й суха и да я предпази от инфекции. Съдържанието й се беше превърнало в гъста каша. Тя свали тениската и анцуга си, изстиска ги колкото можа заедно с мокрите кърпи, след което започна да се разтрива в опит да запази топлината на тялото си.
Облече обратно мокрите дрехи и се огледа. Във въздуха свиреха облаци комари. За щастие, не всичките й планове бяха провалени от падането в реката. Брук побърза да разгъне мрежата за комари и да я увие около себе си. Тя се оказа достатъчно голяма, за да я покрие от глава до пети. Изведнъж се почувства по-уютно въпреки непознатите звуци наоколо — писъците на нощните птици и странното, доста зловещо гърлено ръмжене, което вероятно издаваше някой ягуар или друг дебнещ наблизо нощен хищник.
Да ръмжи колкото си иска, тръсна глава Брук. Важното беше, че е свободна. Усмихна се на тази приятна мисъл, затвори очи и залепи гръб за дънера.
Утрото не настъпи с очакваните златни слънчеви лъчи, обливащи тялото й. Вместо тях поройният дъжд, който я събуди, отново я намокри до кости.
Брук реши, че опитите да остане суха на подобно място са напълни лишени от смисъл, и започна да събира багажа си с намерението да продължи надолу по течението на реката. Краката, ръцете и раменете й бяха сковани от нощното къпане, а катастрофата със сигурност не се беше отразила добре и на останалите части от тялото й. Но решимостта да продължи напред не беше намаляла. На този груб терен маратонките й едва ли щяха да издържат дълго, но тя се надяваше, че рано или късно ще успее да се добере до хора, а дори и до някакво населено място, където би могла да използва бижутата на Серато за транспорт и помощ. Нямаше как да бъде много далече от цивилизацията.
Но нямаше как да бъде далече и от имението на Серато, помисли си тя и неволно потръпна. В момента този човек със сигурност я търсеше. Тя съжали за пушката на онзи алчен пазач, която остана в пикапа. Без нея се чувстваше абсолютно беззащитна.
Дъждът спря и Брук потегли на път. Вървеше надолу, придържайки се към брега на реката. От време на време спираше за кратка почивка, отпиваше глътка вода от шишето, а след това отново започваше да си пробива път сред зеления океан.
Трудно беше да прецени колко време е минало. Дрехите й отказваха да изсъхнат въпреки потискащата жега, заменила пороя. Ставаха все по-тежки, мръсни и парцаливи. Водата в шишето намаляваше твърде бързо. Отдавна беше изхвърлила подгизналото месо, страхувайки се от ботулизъм или тиф. Наоколо имаше най-различни корени, листа и плодове, но тя нямаше представа кои от тях са хранителни и кои могат да й причинят бавна и ужасна смърт.
Когато слънцето започна да се спуска зад дърветата, тя вече се препъваше от умора и обезводняване. Отчаяно се нуждаеше от почивка. Малко по-късно откри ивица суха трева, разстла кърпите си върху нея и се покри с мрежата против комари, предпазваща я от милиардите насекоми, които жужаха над главата й. Мракът се спусна бързо като непрогледно одеяло.
В съня си усети как ръцете на Рамон Серато опипват тялото й, а тя прави безуспешни опити да ги избегне. Усещаше натиска на пръстите му върху кожата си. Придвижваше ги след кратки паузи, един по един, и непрекъснато я наблюдаваше с лека усмивка.