— Не — промърмори тя и посегна да отблъсне ръката му. — Махай се, махай се!
После отвори очи. Концертът на нощните обитатели на джунглата продължаваше с пълна сила. Лунните лъчи хвърляха бледа светлина върху мекото й убежище. Тя й позволяваше да вижда всяко движение в непосредствена близост до себе си.
После изведнъж трепна.
Нещо мърдаше.
Нещо мърдаше под мрежата срещу комари. Усети меки пръсти по кожата си, също както в съня. Те се придвижваха на известно разстояние, а след това спираха. Дали още сънувам, запита се тя и енергично тръсна глава.
После видя ръката върху рамото си.
Която не беше ръка.
От гърдите й се изтръгна писък на ужас, тялото й се разтърси от усилията да отхвърли мрежата.
— Махни се от мен! Махни се от мен, за бога!
Мрежата се разцепи. Тя изпълзя през дупката и се изправи на крака. После рухна обратно върху сухите листа. Беше прекалено изтощена и стресирана от липсата на храна и тежкия преход през джунглата.
Паякът беше скочил от рамото й и в момента стоеше наежен на земята, на няколко сантиметра от нея. Имаше сребристокафяво тяло с широко разкрачени мъхести крака, което на лунната светлина й изглеждаше не по-малко от мъжки юмрук. Осемте му очи, разположени близко едно до друго, я изследваха с огромно внимание.
— Махай се! — изкрещя Брук, отдръпна се назад и го замери с шепа пръст. — Махай се!
Паякът усети опасността и реагира незабавно. Вродените му механизми за защита го накараха да се изправи на задните си крачета и да размаха предните. Окосменото му тяло се разлюля, разкривайки чифт отровни зъби. Той принадлежеше към един изключително агресивен тип, който атакуваше мълниеносно веднага след предупреждението.
Пръстите на Брук напипаха някакъв изгнил клон. Тя го грабна и го размаха срещу огромното насекомо.
— Хайде, изчезвай! — изкрещя тя. — Остави ме на мира!
В отговор паякът я нападна.
Брук не успя да отскочи навреме. Гадината пропълзя по тялото й. В следващия миг усети остро пробождане върху вътрешната част на лявата си ръка. Сякаш я беше ужилил стършел. Тя изпищя и замахна с клона, но паякът спокойно се оттегли в тъмнината, готов да чака, докато жертвата му умре. А може би да чака следващата. За него това нямаше никакво значение.
Брук захвърли клона и с усилие се изправи. Не знаеше дали се чувства толкова зле от изтощение и обезводняване или от отровата на отвратителното насекомо, която вече започваше да действа. Изскимтя от ужас и вдигна лявата си ръка. Двете дупчици в меката кожа пареха ужасно и бързо се подуваха.
— О, не! — простена тя. — Моля те, не!
Успя да си събере нещата. Вече нямаше друг избор, освен да продължи напред. Пое с олюляване между дървата, а нощната джунгла сякаш й се надсмиваше. Болката в ръката й беше толкова непоносима, че тя се разплака. Наоколо ставаше все по-тъмно. Вече не виждаше почти нищо.
После коленете й се подгънаха и тя падна сред гъстата зеленина. Обърна се по гръб и повика Бен. Мракът я погълна.
След известно време — може би секунди, а може би седмици, тя усети някакво движение. Съзнанието й бавно започваше да се възвръща. Отначало изпадна в паника, защото реши, че това отново е паякът, който се готви за атака. Но после осъзна, че движението произтича от собственото й тяло. Леко люлеещо се движение. Някой я носеше. Бавно и внимателно.
Отвори очи и се взря в избледняващия мрак, предхождащ утрото. Надвесеното над нея лице нямаше нищо общо с хората, които беше срещала. Мургавата му кожа беше изпъстрена с шарени петна и спирали, но тя не успя да го разгледа, защото отново припадна.
Когато отново отвори очи, слънцето беше високо в небето. От ослепителната светлина изплува друго лице. Бяло, със сини очи, които я гледаха загрижено и внимателно.
— Бен? — прошепна тя и направи опит да го докосне. — Бен, това ли е…
— Не говори, дете! — рече мъжът.
49
Издирването продължаваше вече трета нощ.
Колоната открити джипове и други автомобили с висока проходимост продължаваше да подскача по неравния път, извиващ се сред тъмната джунгла. Гъстата зеленина попиваше напрегнатия вой на моторите и го връщаше обратно. Пред фаровете се мяркаха и изчезваха огромни облаци насекоми. Автомобилите бяха пълни с въоръжени мъже. Или по-скоро препълнени, тъй като два джипа и един пикап бяха свършили горивото и хората в тях бяха принудени да се прехвърлят в останалите автомобили, кой където намери място. Алтернативата беше да бъдат зарязани насред джунглата. Рамон Серато нямаше намерение да позволи никакво забавяне в издирването на изчезналата му награда.