Бен Хоуп изтегли каяка „Експлорър“ на тясната ивица ситен чакъл, избърса длани в непромокаемия си екип и вдигна глава към стръмната бяла скала. Устните му тръпнеха от солта на студения въздух. Високо в небето грачеха гларуси.
— Е, добре — промърмори той колкото на себе си, толкова и на непристъпната скала. — Да видим от какво си направена.
Неделната утрин и спокойният живот в затънтената френска провинция, която от известно време наричаше свой дом, течаха в типичния си забавен ритъм. До слуха му достигаше камбанният звън на селската църква, разположена на около километър навътре в сушата. Призоваващ на утринната служба онези от местните жители, които вече бяха приключили с късната закуска, почистили домовете и нахранили пилетата си или просто все още се излежаваха в топлите легла.
Бен Хоуп релаксираше по различен начин. Местните хора наричаха бреговата ивица, до която се беше добрал с древния си ленд ровър с каяка на багажника отгоре, Кот д’Албатър, или Алабастровия бряг — вероятно заради тебеширенобелите и обрулени от вятъра скали. През XIX в. много художници бяха пътували до тук, за да ги рисуват, писатели и поети бяха черпили вдъхновение от тях. А днес той възнамеряваше да ги изкачи. Отчасти защото бяха тук, но и защото представата на Бен за удоволствие винаги се беше покривала с предизвикателства, които нормалните хора правят всичко възможно да избягват. А и защото подобни занимания му помагаха да прогони неспокойствието, което го бе обзело.
След като изтегли каяка на сигурно място и направи кратка разгрявка, той намъкна специалните обувки и ръкавици за катерене, щракна колана на малката чантичка около кръста си, застана в подножието на скалата и потърси първото място за захващане. След което замръзна на място от болката, която прониза ръката му.
Двете рани, които беше получил навръх Коледа, вече бяха зараснали. И двете бяха причинени от малък пистолет, 25-и калибър, но дори тези дребни куршуми са в състояние да нанесат ужасни щети, особено ако са изстреляни от близко разстояние. Но Бен беше извадил късмет. Първият само одраска ребрата му, но вторият, попаднал в рамото, доста измъчи хирурга, който го извади.
Днес вече изпитваше само известно сковаване и болки от време на време. И бе прибавил още два белега към колекцията си, натрупана в продължение на двайсетина години. Мъжът с пистолета бе пострадал много по-тежко.
Бен изчака болката да стихне и започна да се катери.
Скалата беше почти отвесна. Придвижването нагоре беше бавно и трудно. Вятърът свиреше в ушите му, а грохотът на прибоя ставаше все по-далечен. Върхът се приближаваше, разстоянието до него се скъсяваше сантиметър по сантиметър. Ръцете му се кръстосваха една върху друга, а болката в рамото постепенно се превръщаше в стимул да продължава нагоре. Тялото му потрепваше от прилив на енергия. Странна, някак болезнена радост изпълваше сърцето му.
Но дори и увиснал на върха на пръстите си на спираща дъха височина, той не успяваше да прогони напълно безпокойството си. Което не беше кой знае каква изненада, тъй като съвсем наскоро беше преживял едно от най-опасните премеждия в живота си. Малко неща можеха да го разтърсят, но когато малко преди Коледа научи, че има отдавна пораснал син, за когото дори не беше подозирал, новината го връхлетя със силата на експресен влак. И все още не можеше да се оправи.
Така и не успя да събере кураж да каже на Брук въпреки десетината разговори по телефона, които проведоха през последните седмици. Сега, когато отново си говореха и мъждукащата надежда да се съберат се бе съживила, Бен много внимаваше да не усложни нещата, добавяйки допълнително напрежение. Беше твърдо убеден, че подходящият момент ще се появи.
Синът му се казваше Джуд Аръндел. До навършването на двайсет години не бе имал причини да се съмнява, че неговите родители са Саймън и Микаела, викарият на селцето Литъл Дентън в Оксфордшър и съпругата му. Саймън го бе отгледал като свое дете, макар да бе знаел, че Джуд се бе появил на бял свят след кратка връзка между Бен и Микаела по времето, когато и тримата бяха студенти в Оксфорд.
Промяната никак не беше лека. Джуд бе научил истината едва след като Саймън и Микаела бяха загинали в жестока автомобилна катастрофа. Самият Бен продължаваше да изпитва огромни трудности с осъзнаването и приемането на неочакваното бащинство, да не говорим за мъката по изгубените си приятели. В същото време Джуд трудно свикваше с мисълта, че целият му досегашен живот е бил една лъжа и че човекът, на когото беше казвал „татко“, изобщо не е бил негов баща. В хода на този процес младежът беше преминал през всички възможни емоции — от пълното отричане и неверие през гнева и омразата, за да стигне в крайна сметка до мрачно примирение.