Селото се пробуди. Серато изрева: „Да ги избием!“, измъкна глока си и хукна между колибите, стреляйки по всичко, което мърдаше. Ужасените писъци на жени и деца потънаха в грохота на автоматичната стрелба. Навсякъде падаха окървавени бронзови тела.
Но не всички индианци се опитаха да избягат. Част от младите бойци оказаха яростна съпротива. Във въздуха полетяха облаци стрели, които принудиха нападателите да потърсят укритие. Серато дочу свистенето на една от тях, насочена право към него, и се хвърли зад близкото дърво. Покритата с пера задна част на стрелата започна да вибрира от удара.
Той се обърна да погледне назад. Един от хората му, закъснял да реагира по същия начин, в момента се търкаляше на земята със стрела в корема.
Серато застреля индианеца, който беше пуснал стрелата, и хукна към близката колиба. Брук не беше в нея. Насочи се към следващата и тези след нея. Надеждите му да я открие бързо се стопяваха. Когато напусна последната колиба, по лицето му се беше изписало дълбоко разочарование.
Прекратили опитите за съпротива пред далеч по-голямата мощ на противника, индианците бягаха кой накъдето види.
— След тях! — изрева той, докато мургавите бойци се разпиляваха из джунглата.
Вертиз приклекна, прицели се и повали един от тях, а след това и втори.
Брака пое между дърветата с оголени в зловеща усмивка зъби. В едната си ръка стискаше окървавения нож, а с другата държеше пушката. Пред него се мяркаше слабичката фигура на ужасена млада жена, която беше изостанала от бягащото племе и в момента прескачаше храсталаците като подплашена антилопа. Разкривеното й лице беше обляно в сълзи. Огромният Брака беше два пъти по-тежък от нея, но страстта за убиване го тласкаше напред с невероятна бързина.
Полянката с колибите остана далече назад. Той беше доволен, защото в момента се нуждаеше от усамотение. Докато летеше след нея, в главата му се въртяха нещата, които възнамеряваше да направи с малката кучка. Която беше достатъчно пораснала, за да…
Пред очите му избухнаха милиарди звезди, главата му сякаш се пръсна от непоносима болка. Нещо тежко излетя от околните храсталаци и го блъсна в лицето. Ножът се изплъзна от пръстите му, пушката изтрака на земята, а самият той се просна по гръб. Силно замаян, Брака все пак усети вкуса на кръвта, която бликаше от счупения му нос. Направи опит да се изправи, но силен ритник го върна обратно.
Над главата му се беше надвесил мъж, ясно очертан на фона на червеникавата светлина, проникваща през листата. Бял мъж с руса коса и протъркано кожено яке. В ръцете си държеше ловна пушка, готов да му нанесе поредния удар с тежкия приклад. На рамото му висеше сак.
Мъжът погледна дългия назъбен нож, който се търкаляше наблизо.
— Ти трябва да си Луис Брака — изръмжа той.
50
След като заключиха готвачите, Бен и Нико тръгнаха обратно към мястото, на което бяха оставили очукания форд на стария ловец. Задачата им беше да изследват внимателно пътя, който започваше от имението, но минути по-късно ги връхлетя пороен дъжд, който беше по-силен дори от онзи край река Потро. Много скоро евентуалните следи от автомобила, с който беше избягала Брук, щяха да бъдат безнадеждно потънали в дълбоката кал. Хиляди коли можеха да минат по пътя и в двете посоки, да се отбият във всяка просека или всяка полянка, без да оставят никакви следи.
— Безнадеждна работа — изкрещя Нико, опитвайки се да надвика тропота на едрите дъждовни капки по покрива на пикапа. — Тя може да бъде навсякъде, човече. Все пак са изминали два дни.
— Не ми пука — отсече Бен. — Няма да спра.
Нико не се обади повече. Виждаше изражението в зачервените очи на Бен и отлично разбираше какво изпитва.
Продължиха да търсят през цялата нощ. Пороят продължи по-малко от час, но превърна някои участъци от пътя в абсолютно непроходимо блато. Отказвайки да се признае за победен, Бен се зае да изследва всяка малка просека, на която се натъкваха. Но не откри нищо. След това се прехвърли и на едва забележимите пътечки, достъпът до които беше възможен само пеша. Отново нищо. Приведен ниско над кормилото, той искаше да изскочи навън и да я вика по име. Докато му се пръснат дробовете.
На разсъмване вече беше изгубил представа за километрите, които бяха изминали през джунглата. От Брук нямаше никаква следа. До него Нико кротко спеше. После, сред мъглата на изтощението, заплашваща да го повали върху кормилото, той изведнъж долови звуци, които му бяха до болка познати: разпокъсана пушечна стрелба.