— Хей! — подвикна единият от мъжете на масата в ъгъла. — Ти ли си това, шефе? А пък аз си мислех, че вече си станал храна на някой крокодил!
Бен бавно се обърна. Оказа се, че това бе Пепе, собственикът на старата лодка. Компания му правеше един чистокръвен индианец, а масата пред тях беше отрупана с празни бирени бутилки. И двамата бяха доста наквасени. Бен възнамеряваше да стори същото и със сигурност щеше да го постигне много по-бързо с прозрачната течност в чашата си.
— Ела при нас, шефе — изфъфли Пепе. — Ще изпием по едно в компанията на братовчед ми Кайо.
Бен не беше склонен да приеме поканата, още повече че двамата на масата очевидно водеха някакъв спор. По тази причина се задоволи да им се усмихне и да вдигне чашата, след което им обърна гръб и потъна в собствените си мисли. Беше решил да се обади в британското посолство в Лима, но се съмняваше, че покритието на мобилните оператори стига чак до Сан Томас. Може би беше по-добре да се свърже с Джеф Декър, да го запознае със ситуацията и да го накара той да направи връзка с посолството. Амал също трябваше да бъде информиран.
Пиянският спор на масата в дъното избухна с нова сила.
— Ама че гадна работа — промърмори Пепе.
— Нали ти казах? — сви рамене Кайо и надигна бутилката пред себе си. — Само ти предавам това, което чух от приятеля ми Анхел. Слуховете тръгнаха още рано сутринта…
— Мамка му — въздъхна Пепе. — За колко убити говорим?
— Анхел казва двайсет, ама може да са и повече. Всички от племето сапаки.
— Но Анхел е муранахуа, нали? Откъде знае тогава?
— От неколцина сапаки, които се появили в селото му рано сутринта и разказали за избитите си роднини. Предупредили муранахуа за това, което се случва. Цялата област трепери от страх.
— Мамка му — повтори Пепе. — Някой трябва да се размърда, човече.
— Кой? — изсумтя Кайо. — Ченгетата? Правителството? Забрави. Това е положението. На кого му пука за няколко избити индианци? Ние сме нищо!
— Зарежи тези глупости! — размаха ръце Пепе. — Все някой може да направи нещо. Не е добре, когато всеки свива рамене и не си мърда пръста!
— Индианците ядат дървото поколения наред, човече — мрачно отвърна Кайо. — Какво могат да направят? Да започнат война?
— Нали имат пушки?
— Не, тези нямат. Сапаки не се докосват до огнестрелно оръжие. Имат само лъкове и стрели. И тръбички за духане.
— Нищо чудно, че са ги прецакали. Ако бяха посрещнали мародерите с някоя и друга карабина, нещата едва ли щяха да се развият по този начин. Но лъкове и стрели? Няма как да стане. Времето на инките отдавна е отминало и човек трябва да се съобразява с новите условия.
Братовчедът унило махна с ръка.
— Нищо не се е променило, всичко си е както преди — изфъфли той. — Победата ще бъде за ония с нефта, които ще вземат всичко, както испанците едно време. А ако не са те, ще бъдат дървосекачите, животновъдите или бог знае кой друг. Но тази вълна няма кой да я спре, братовчеде.
— Скапана работа — поклати глава Пепе. Настъпи кратка пауза, по време на която и двамата посегнаха към бутилките. — Между другото, какво са търсили сапаки при муранахуа? Баща ми познаваше неколцина от тях — те не обичат да контактуват с други. За пръв път чувам, че са слезли толкова надолу по течението.
— Дошли са за серум. Поне така твърди Анхел.
— Ухапване от змия?
— Не, човече, от паяк. Белият проповедник отишъл при тях с лодката си. Според Анхел въпросът бил на живот и смърт.
— Проповедникът? Още ли е жив дъртият пръч? — Двамата се разсмяха. — И откога сапаки се нуждаят от серум? Нима техните мехлеми вече не действат?
— Действат, разбира се — отвърна Кайо. — Но сапаки са убедени, че не могат да лекуват белите. Такава им е религията.
— Значи проповедникът е бил ухапан от паяк?
— Не, човече. Нищо не може да ухапе железния му задник и да остане живо. Ухапана е някаква бяла жена.
— Да не би дъртият пръч да си е намерил жена? Майтапиш се, нали?
— Не, човече. Проповедникът няма жена. Имам предвид жената, която са намерили в джунглата.