— Туристка?
— Не знам, а и Анхел не каза нищо — сви рамене Кайо. — Знам само, че са я намерили.
— Умряла ли е?
— Не и до тази сутрин. Иначе не биха дошли да търсят серум.
— Прав си — важно кимна Пепе.
После двамата едновременно вдигнаха глави, усетили чуждо присъствие. Не бяха разбрали кога Бен се е изправил до масата им. Сега стоеше и ги гледаше.
— Хей, шефе! — разцъфна в усмивка Пепе. — Радвам се, че най-накрая реши да се включиш в компанията.
52
Когато Бен се втурна в малката стая, Нико беше в съзнание.
— Хей — поздрави го със слаб глас той, опрял гръб във възглавниците.
— Как е кракът?
— Зверски ме боли, но докторът каза, че ще се оправя. Предполагам, че трябва да ти благодаря…
— Стига глупости. Дойдох да се сбогуваме, защото тръгвам.
— Тръгваш?
— Научих къде е тя.
Нико се изправи в леглото и изненадано примигна.
— Еха! Как така?!
Бен набързо му обясни какво е чул от Пепе и братовчед му за бялата жена, намерена в джунглата от племето сапаки.
— Мислиш ли, че е тя? — смаяно попита Нико. — Добре ли е?
— Ще разбера със сигурност, като стигна там — отвърна Бен. — Пепе подготвя лодката, след няколко минути тръгваме.
— Къде се намират тези сапа…
— Сапаки. Дълбоко в джунглата, на два-три часа път нагоре по реката. Живеят уединено и не контактуват с никого.
— Знаеш ли какво означава това? — изгледа го Нико. — Моли се на бога да не натикат белия ти задник в казана и да те сварят за вечеря.
— Не мисля — поклати глава Бен. — Според мен имат нещо общо с онези индианци, на които се натъкнахме. Лично на мен не ми изглеждаха чак толкова враждебни.
— Прав си — кимна колумбиецът. — Ако бяха малко по-враждебни, може би нямаше да ги избият като мухи.
— Избили са само половината. Според братовчеда на Пепе оцелелите разнасят новината из целия регион. Серато скоро може да се окаже в разгара на общо въстание. Какво правиш?
Нико беше отметнал чаршафите и правеше опит да стъпи на бинтования си крак.
— Какво мислиш, че правя? — изръмжа в отговор той. — Идвам с теб, приятелю!
— Серато вече не е мой приоритет, Нико — търпеливо поясни Бен. — Интересува ме само едно нещо.
— Същото, което интересува и Серато — поклати глава Нико. — Сам казваш, че разнасят новината навсякъде. Не мислиш ли, че той ще се втурне към мястото в момента, в който научи, че индианците са намерили бяла жена в джунглата? Твоята Брук ще го привлече като магнит! По тази причина аз възнамерявам да съм там и да го чакам.
След тези думи Нико закуцука към стола, където лежаха дрехите му, старателно изпрани от сестрата в единствената пералня на Сан Томас. Но кракът му поддаде и той беше принуден да сграбчи облегалката.
— Състоянието ти не позволява това, приятелю — поклати глава Бен. — Там, където отивам, няма осигурен достъп за инвалидни колички.
— Прекрасно! За мен ли си се загрижил, или просто мислиш, че ще те забавя? — Нико грабна шишенцето с болкоуспокоителни и глътна три хапчета наведнъж без вода. — Изобщо не се опитвай да ме спреш, човече! — изръмжа той. — Ти ми обеща!
— Добре. Няма да те спирам.
— Ами оръжие? Моят колт отдавна изчезна някъде.
— В момента нямам време да обикалям джунглата за нови търговци — отвърна Бен. — Ще се видим на лодката. Разполагаш с двайсет минути, за да се приготвиш.
Деветнайсет минути и четирийсет и девет секунди по-късно Бен се приготви да изтегли веригата на котвата и в същия миг зърна Нико, който куцукаше по дървения кей с раница на гърба, бледо лице и решително стиснати устни.
— Случайно да имате някое свободно място? — подвикна той.
Бен прибра котвата, а Пепе завъртя ръчката на газта с неизменната усмивка на уста. Лодката започна да се отдалечава от пристана на Сан Томас. Късното следобедно слънце хвърляше златисти отблясъци по гладката водна повърхност. За човек без проблемите на Бен гледката беше наистина прекрасна.
— Подай ми това — промърмори той, пое раницата на приятеля си и я сложи на кърмата.
— Какво е това? — попита Нико, махайки към колана му.
— Нож.
— Виждам, че е нож. Откъде го взе?