— Доколкото си спомням, беше забит в крака ти.
Доктор Роча не се нуждаеше от опасното оръжие и Бен го бе попитал дали може да го вземе, тъй като пушката му бе станала неизползваема след схватката с бандитите на Серато.
— Малко е гадно — промърмори Нико и неволно докосна бинтованото си бедро.
— Не е гадно, а практично — поправи го Бен.
Лодката пърпореше в средата на реката. Не след дълго Сан Томас се стопи в далечината и джунглата влезе в правата си. Крясъците на птиците между дърветата бяха по-силни от всякога.
— До края на живота си ще смърдя на репеленти — оплака се Нико и размаха ръце към облаците комари, които се въртяха над главата му.
Бен го остави на кърмата и се насочи към носа. Пепе отново повтори, че пътуването ще продължи някъде около три часа, но призна, че никога не е стигал толкова нагоре по течението. Покойният му баща бил сред малцината, дръзнали да посещават сапаки и няколко други затворени племена като например маскоо-пиро. Дори научил малко от езика на сапаки, който бил разновидност на кечуа, създаден още по времето на инките. Оказа се, че Пепе беше запомнил няколко думи от баща си.
— Но никога не стигнах достатъчно близо до тези племена, за да ги използвам — добави той. — Както вече споменах, те не са особено гостоприемни към външни хора. Баща ми обясни, че в превод от кечуа наименованието на племето означава „самотни“. Така живеят от векове и нямат никакво желание да се променят.
— А какво ще кажеш за белия проповедник, който живее с тях? — попита Бен. — Може би е християнски мисионер?
— Нещо такова — кимна Пепе. — Живее с тях толкова отдавна, че сигурно го възприемат като свой. По тези места той е нещо като легенда. Баща ми го е срещал и е разговарял с него. Каза, че никога не е виждал такъв проповедник. Някои хора твърдят, че е луд. Германец, а може би канадец. Но като се замисля, едва ли някой знае откъде всъщност е дошъл.
Лодката продължаваше нагоре по течението. Първият час от пътуването бавно се изтърколи, а след това и вторият. С наближаването на вечерта облаците комари и други насекоми станаха толкова гъсти, че мъжете буквално не можеха да си поемат дъх, без устите им да се напълнят с тях.
Атмосферата на борда беше мрачно тиха. Бен гледаше във водата и мислеше за Брук. От опита си в специалните части беше наясно, че ухапването на някои видове паяци може да бъде фатално, а най-опасните от тях живеят именно в Южна Америка. Можеше само да се моли, че проповедникът — германец, канадец или бог знае какъв — е успял да се сдобие навреме с противоотровата. И че не е чак толкова луд, за да не знае как да я използва.
Леко движение на по-отдалечения бряг го накара да вдигне глава. Под удължаващите се сенки на дърветата на трийсетина метра от тях стоеше индианец, заковал поглед в Бен. Цялото му лице беше обсипано с черни точици. Беше гол, с изключение на малко парче плат над слабините. В ръката си държеше дълго копие, а погледът му беше напрегнат и пронизващ.
Вниманието на Бен за миг бе отклонено от плясъка на голям кайман, който се хвърли във водата. Когато отново погледна към дърветата, от индианеца нямаше дори следа. Сякаш се беше разтворил в джунглата.
С приближаването на нощта не видя никакви други следи от човешко присъствие. Пепе включи прожекторите върху покрива на рубката. Водата и зеленината покрай брега се осветиха в бледожълто.
— Мисля, че сме близо — промърмори няколко минути по-късно той. Гласът му не прозвуча кой знае колко уверено, но скоро след това той изключи мотора и приближи лодката към брега с помощта на дълга кука.
— Сигурен ли си? — попита Бен.
— Баща ми се е срещал с тях именно тук — кимна младежът. — Описал ми е мястото много подробно. Виждаш ли онова изсъхнало дърво? Той го е използвал за ориентир.
Бен не знаеше какво да мисли. Според него покрай реката можеха да се срещнат хиляди подобни дървета. Но нямаше друг начин, освен да се довери на преценката на Пепе. Слязоха на брега и завързаха лодката за сухото дърво. Пепе насочи фенерчето си към шубраците, между които се извиваше едва забележима пътека.
— Натам — прошепна той, сякаш се страхуваше, че някой може да го чуе. — И внимавай за змии. Настъпиш ли която не трябва, бързо ще се превърнеш в труп.
Последваха го в мрака.
— Добре ли си? — подхвърли Бен, обръщайки се към Нико.
— Не ме мисли, човече — дрезгаво отвърна колумбиецът. — Така съм се натъпкал с болкоуспокоителни, че няма да усетя нищо, дори и да забиеш нож в мен.