— Май ще се наложи да чакаме тук — подхвърли Пепе, успял частично да разгадае следващата команда.
Възрастният индианец подбра неколцина от подчинените си и ги поведе през гората. Придвижваше се между дърветата с лекотата на елен въпреки наглед тромавата си фигура.
— Какво ще чакаме? — учуди се Нико.
— Предполагам, че скоро ще разберем — отвърна Пепе.
Останалите с тях индианци ги наблюдаваха под светлината на фенерчетата, въпреки че със сигурност щяха да ги виждат не по-зле и на тъмно. Бен се възползва от отстраняването на непосредствената опасност, за да ги разгледа. Всички с изключение на един-двама имаха дълги и гъсти черни коси. Татуировките по лицата им изглеждаха стандартни, а телата им бяха боядисани или в червено като това на водача, или в черно. Оръжията им бяха истински произведения на изкуството, изработени от дърво, кожа, върви, пера и камък. Индианците не изглеждаха особено впечатлени от факта, че Желязната епоха все още не е стигнала до тях. Може би защото добре изостреното парче камък можеше да проникне до жизненоважни човешки органи не по-зле от стоманата.
Минутите бавно се точеха. Най-накрая командирът изскочи от храсталаците, следван от своите хора. Абсолютно изневиделица, с лекото разклащане на няколко листенца. Ножът вече не беше у него. Пепе напрегна слух да разбере какво говори, а след това се обърна към Бен.
— По всичко личи, че ще ни допуснат в селището си.
— А пък аз си мислех, че американските имиграционни власти имат най-строгите правила — нервно се ухили Нико.
Тръгнаха през джунглата. Скоро между дърветата проблеснаха светлини, очертаващи контурите на схлупени колиби. Около тях се движеха неясни фигури. Хората възбудено разговаряха помежду си и сочеха към тримата странници, появили се от джунглата. Около тях бързо се събра тълпа от мъже, жени и деца, която ставаше все по-шумна.
Поведоха Бен, Нико и Пепе към най-голямата колиба, разположена в центъра на селището. В момента, в който се промъкнаха през ниския отвор на входа, Бен видя, че е бил прав в предположението си за поста, заеман от командира. Истинският вожд на племето седеше на резбован стол с лице към входа, заобиколен от неколцина мъже и жени. Те, както и бойците, бяха полуголи, но вождът беше облечен в шарена мантия. Тя заедно с украшенията на лицето и тялото му очевидно подчертаваше неговото обществено положение. Колибата се осветяваше от пламъците в огнището. Димът излиташе през кръгла дупка в покрива, а във въздуха се носеше приятната миризма на изгоряло дърво.
Командирът на отряда очевидно реши, че пленниците са достатъчно незначителни и трябва да паднат на колене пред вожда. Бен се подчини на прозвучалата като лай заповед, внимателно коленичи на отъпканата пръст пред огнището и почтително наведе глава. Нико и Пепе направиха същото. В колибата продължаваха да прииждат обитатели на селото, които образуваха плътен кордон около пришълците и ги оглеждаха с огромно любопитство. Част от тях очевидно очакваха да ги видят разчленени, но другите просто зяпаха.
Бен вдигна глава. Младата жена, която беше измъкнал от лапите на Луис Брака при вчерашното клане, стоеше изправена до вожда и оживено му обясняваше как този непознат я беше спасил от изнасилване и смърт. Подобно на повечето жени от племето, тя също беше облечена с нещо като памучен саронг около талията, изрисуван с ярки бои. От време на време блестящите й очи се спираха върху лицето му. Вождът внимателно слушаше, стиснал назъбения нож с две ръце. По неизвестни причини това оръжие им правеше огромно впечатление.
После вождът вдигна ръка и в колибата се възцари пълна тишина. Оглеждайки пленниците с открито презрение, той насочи ножа на Брака към Бен и заповяда:
— Е, добре, нека чуем и твоята история, приятел. Но гледай да звучи достоверно.
Всички очи се втренчиха в Бен. Той заговори бавно на испански, подбирайки старателно думите си. Най-напред обяви, че той и неговите приятели нямат никакво намерение да причинят зло на племето сапаки, и благодари на вожда, че ги е допуснал в селото. После добави, че е изминал дълъг път, за да открие изчезналата си любима, а търсенето го е довело до тук.
— Не мога да преведа всичко това — промърмори Пепе. — Казах, че знам само няколко думи, а не целия им проклет език!
— Нека ти помогна в превода, синко — обади се непознат глас.
За огромна изненада на Бен акцентът му сякаш идваше от графство Корк. Той рязко се обърна към входа на хижата, където се беше изправил висок и сух, леко приведен бял мъж, очевидно наближаващ шейсетте. Яркосини очи, разрошена сребриста коса. Ризата и панталонът му в цвят каки със сигурност бяха по-възрастни от Джуд, сина на Бен.