— Вие трябва да сте проповедникът — каза Бен.
— Точно той — кимна ирландецът. — Отец Падриг Сколи на вашите услуги. Боже, колко отдавна не бях говорил английски — добави с усмивка той и приятелски кимна на вожда. — А сега на работа. Тоя тук се казва Тупак и може да бъде голям мръсник, но според мен ще промени поведението си в момента, в който започне да разбира.
Отец Сколи преведе думите на Бен на езика сапаки, който владееше не по-зле от индианците. Изражението на вожда постепенно омекна, а на мястото на подозрението се появи видимо задоволство. След като свещеникът свърши, Тупак взе думата и говори толкова дълго, че събралите се в колибата хора започнаха да шумят.
— Е, така вече е по-добре — кимна отец Сколи, обръщайки се към Бен. — Тупак е съгласен, че вие не сте жестокият убиец, когото наричат „Белия нож“, заклал дъщерята на брат му. А благодарение показанията на Канту — отецът махна към младото момиче, което Бен беше спасил и което продължаваше да преразказва историята си, като от време на време се обръщаше да му се усмихне, — той приема, че вие не сте врагове на народа сапаки и следователно можете да идвате и да си отивате когато ви е удобно.
— Моля, предайте на вожда най-горещите ми благодарности — кимна Бен. — Благодаря и на вас, отче.
— Значи няма да ни сварят на супа, нито пък да ни надупчат със стрели? — подхвърли Пепе.
— Сапаки не са това, което наричаме кръвожадни диваци — отвърна с нотка на раздразнение отец Сколи. — Макар че ако не бях аз, един господ знае на какви неописуеми изтезания можеха да ви подложат, младежи. — Той се обърна към Бен и продължи: — Няма да ви разпитвам какво ви води в басейна на Амазонка, нито пък как и защо сте успели да спасите Канту от онези лоши хора. Любопитен съм обаче да разбера какво ви е довело точно в това село. Споменахте нещо за изгубена любима, нали?
Бен усети как гърдите му ще се пръснат.
— В джунглата е била открита една бяла жена — започна в скоропоговорка той. — Името й е доктор Марсел. Тя тук ли е?
— Доктор Марсел? — повдигна вежди отецът.
— Брук Марсел. Имам снимка.
Бен усети как сърцето му всеки момент ще спре. Нима след всичко, което беше преживял, отново щеше да се окаже на погрешното място?
Следващите думи на мисионера го накараха почти да припадне от облекчение.
— Вие би трябвало да сте Бен, нали? — подхвърли той.
Изтекоха няколко безкрайно дълги секунди, преди Бен да успее да проговори.
— Да — прошепна той. — Искам да кажа, че аз съм Бен.
Набръчканото лице на отец Сколи се разтопи в широка усмивка.
— В най-лошите моменти на треската тя поне сто пъти пита за вас. Значи все пак сте тръгнали да я търсите, така ли?
— Тя добре ли е? — едва успя да прошепне Бен.
— Вече да — кимна Сколи. — Но защо не дойдете да се уверите сам?
Напуснаха хижата и върлинестият ирландец го поведе с широка крачка през селото. Последва ги цяла тълпа възбудени индианци, които, вече убедени, че Бен е герой, а не някакъв жесток тип, дошъл да ги избие, изведнъж проявиха интерес към странната му руса коса и очевидно изгаряха от желание да я докоснат.
— Трябва да ги извините — подхвърли през рамо отец Сколи. — Аз съм единственият бял човек, когото са виждали. И слава богу.
В другия край на селото се виждаше ниска продълговата колиба с дървена врата.
— Това е моята лечебница — поясни отецът. — Не е точно Кралската болница на Дъблин, но върши добра работа. Помагат ми две от местните момичета — Тика и Куси. В момента имам само един пациент. — Кратка пауза, после: — Тя така и не ми каза защо се е озовала сама в джунглата, а и аз не я притиснах. Ако трябва да бъда честен, предпочитам да остана в неведение. — Почука на вратата и тихо подвикна: — Брук? Будна ли си, дете мое? Имаш посетител.
Бен не можеше да се отърве от чувството, че сънува.
Отец Сколи бутна вратата на лечебницата.
Седнала на ниско легло от дърво и ратан, осветена от самотна свещ, седеше Брук. Увита в одеяло, с разрошена коса и извърнато към вратата лице, върху което се беше изписала огромна изненада. Да, това наистина беше Брук.