После, бавно и трудно, между двамата започнаха да се оформят някакви отношения. Не толкова като между баща и син, колкото между приятели и дори братя, единият от които е просто по-голям с двайсетина години. Фактът, че съвсем наскоро Бен беше измъкнал Джуд от лапите на една секретна и безскрупулна държавна структура, наречена „Тримбъл Груп“, която рекетираше Бен с идеята да го използва като наемен убиец, се оказа онова липсващо дотогава звено, което бетонира тяхната дружба.
Първата възможност за сериозен и откровен разговор помежду им се появи в средата на януари, когато Джуд му дойде на гости в старата ферма „Льо Вал“, която Бен беше превърнал в свой дом и място за бизнес. И в която се възстановяваше от раните си. Една от обсъжданите теми беше нарастващото разочарование на Джуд от специалността морска биология, която беше избрал да следва в Университета на Портсмут. Бен, който беше зарязал теологията преди горе-долу двайсет години и често съжаляваше за това, направи всичко възможно да го убеди да завърши следването си.
Джуд изобщо не беше сигурен какво трябва да бъде бъдещето му. На моменти Бен съвсем ясно долавяше у него собствения си неспокоен дух, който му беше докарал големи неприятности на млади години. И искрено съжаляваше, че момчето не беше наследило малко повече от спокойния характер на Микаела.
Но оставяйки тези тревоги настрана, той изпитваше дълбоко удовлетворение от гостуването на Джуд. Когато визитата приключи и той го закара до ферибота в Шербург, Бен осъзна колко мъчно ще му бъде и с какво нетърпение ще очаква следващата им среща.
После се върна към бизнеса. Центърът за тактическо обучение в „Льо Вал“ продължаваше да бъде мечтана цел за хората, пожелали да придобият специалните умения, които се предлагаха там. Умения, които само Бен, неговият бизнес партньор, бившият командос Джеф Декър, и малкият им екип от инструктори можеха да предложат. Никога досега учебната програма в „Льо Вал“ не е била толкова претоварена и този факт правеше малкото му неделно бягство още по-желано.
С последни усилия на уморените си мускули Бен се добра до върха, отпусна се на колене, избърса ръцете си в тревата и надникна надолу. Закотвеният каяк приличаше на малка червена чертичка.
— Е, не беше чак толкова трудно — промърмори на себе си той.
Не беше се задъхал, сърцето му биеше равномерно.
За възрастен човек не съм в чак толкова лоша форма, помисли си той.
Вече не би се обзаложил, че ще изкара „гаденето“ — изключително тежките приемни физически тестове в САС, които беше издържал преди години. Но беше убеден, че все още е в състояние да изпоти здравата два пъти по-младите от него курсанти.
Изправи се, дръпна ципа на чантичката си и извади малка бутилка минерална вода. Разпечата я и отпи няколко глътки. Лекият ветрец рошеше гъстата му руса коса. Колебаеше се дали да се спусне обратно, или да поеме по дългата, но лесна за преодоляване пътека, която щеше да го отведе до брега.
Телефонът иззвъня, преди да вземе решение. Той го включи, очаквайки да чуе гласа на Джеф Декър, който вероятно имаше някакви проблеми.
Не беше Джеф.
— С Бен Хоуп ли разговарям? — попита непознат глас насреща.
Мъжки глас, треперещ, несигурен. Бен имаше чувството, че го е чувал и преди, но не се сещаше къде.
— Кой се обажда? — пожела да узнае той.
Много малко хора разполагаха с този номер.
— Казвам се Амал — отвърна гласът. — Амал Рей. Виждали сме се веднъж, някъде около Коледа. Аз съм съседът на Брук.
Бен си го спомняше много добре. Ако не беше осезаемото напрежение в гласа му, вероятно щеше да подхвърли: „Здрасти, Амал, радвам се да те чуя“. Вместо това сви вежди и не каза нищо.
— С Брук се случи нещо ужасно! — рече Амал.
7
Самолетът на „Райън Еър“ кацна на летището на град Дери, намиращо се на няколко километра източно от границата между Ълстър и Република Ирландия. От ниско надвисналите следобедни облаци се сипеше ситен дъжд.
Бен слезе и се насочи към сградата на терминала. Лицето му беше мрачно. Външно изглеждаше спокоен, но всъщност беше ужасно изнервен. Изтърпя процедурите по паспортния и митнически контрол с цената на доста усилия. Багажът му се изчерпваше с един доста избелял зелен армейски сак, в който беше нахвърлял няколко вещи от първа необходимост, преди да напусне „Льо Вал“, оставяйки всички неотложни задачи в ръцете на Джеф Декър.