54
Бен влетя в хижата.
— Брук! — извика той, после млъкна.
Все още не можеше да повярва на очите си. Тя беше облечена с памучна пола като на Канту и скъсана, но старателно зашита с едър бод тениска.
— Бен! — тихо рече тя. — Наистина ли си ти?!
— Оставям ви — обади се с широка усмивка отец Сколи. — Вие двамата имате какво да си кажете.
Старецът безшумно се измъкна навън.
Брук избухна в сълзи. Бен пристъпи към ниското легло, отпусна се на колене и я стисна в прегръдките си.
— Вече си мислех, че никога повече няма да те видя — прошепна той. — Че съм те изгубил завинаги. — Вкопчена в него, тя продължаваше да хлипа. Неговите очи също бяха насълзени. — Обичам те, Брук. Ужасно съжалявам за караниците, които ни разделиха!
— Аз също! — проплака тя.
— Никога повече няма да те оставя сама! Кълна се! Никога, дори за минута!
Ръцете му галеха гърба й, раменете й, косата й. Беше толкова мъничка, толкова слаба! Когато се отдръпна, за да го погледне в очите на светлината на свещта, той забеляза колко изпито и бледо беше лицето й.
— Ти си болна! — прошепна той.
— Бях — отвърна през сълзи тя. — Сега, благодарение на Падриг, се чувствам много по-добре. — Тя докосна лицето му с пръсти. — Божичко, Бен! Все още не мога да повярвам, че това си ти! Че успя да ме откриеш! Как разбра къде съм?
— Това е дълга история. Не бива да се тревожиш за нея. Важното е, че те открих и че си добре!
При спомена за пленничеството тя отново се разхълца.
— Беше ужасно, Бен! Той ме държеше в плен. Абсолютно луд човек. Вземаше ме за друга жена. Нямах друг избор, освен да се опитам да избягам.
— Знам всичко за имението и за пожара в него — кимна Бен. — Знам също и за Рамон Серато и мъртвата му съпруга Алисия.
— Съпруга ли му е била? О, боже! Той я е убил, нали?
— Нека не говорим за това. Серато вече не може да те стигне. Аз съм тук и ще се погрижа за твоята безопасност.
— Сам е мъртва — подсмръкна тя.
Той кимна.
— Бях в Донегал с Амал. Много съжалявам.
— Амал! И той ли е тук?
— Не. У дома си е, в Лондон. Болен е от притеснение. Вярва, че нищо нямаше да ти се случи, ако не е бил той и провалената му пиеса.
— Бедничкият Амал — бледо се усмихна Брук. — Вината изобщо не беше негова.
— Непрекъснато му го повтарям, но той иска да го чуе от теб. Което ще се случи съвсем скоро, защото възнамерявам да те прибера у дома.
— Да, Бен. Върни ме у дома! — прошепна Брук.
Гласът й заглъхна, клепачите й се затвориха, тялото й се отпусна в ръцете му. В първия момент го обзе паника и той понечи да извика отец Сколи, но после си даде сметка, че припадъкът й се дължи на крайно изтощение и умора. Нежно я сложи в леглото, отмести червеникавите кичури от лицето й и леко я целуна по челото.
— Сега си почивай — прошепна той. — Утре сутринта си тръгваме за дома.
— Абсолютно изключено! — отсече няколко минути по-късно отец Сколи.
Оставил Брук да си почива в лечебницата, Бен го беше открил в близост до колибата на вожда, от вътрешността на която продължаваше да долитат смях и радостни възклицания.
— Не бих искал да проявявам неуважение, отче, но има места, където тя ще получи далеч по-добри грижи, отколкото в джунглата.
— Ухапването на бразилския блуждаещ паяк не е шега — поклати глава свещеникът. — Виждал съм здрави и силни мъже да умират от него в рамките на половин час. Надявам се, че тя не е поела пълна доза отрова. Ако беше, щяхме да открием в джунглата само трупа й. Същевременно реагира на лечението много по-добре, отколкото се надявах, но все още е много слаба. Категорично няма да разреша да бъде местена, да не говорим за дълго и трудно пътуване надолу по реката. Тя се нуждае от поне няколко дни пълна почивка, може би седмица. Едва след това можем да говорим за пътуване.
Бен замълча. Ирландецът беше прав и той отлично го знаеше.
— А и ти самият изглеждаш доста зле — меко добави отец Сколи. — Обзалагам се, че дни наред не си хапнал нищо. Ела с мен, за да решим този проблем.
— Трябва да намеря Нико и Пепе — поклати глава Бен. — Предполагам, че и те са гладни.
— Не се безпокой за тях — отвърна Сколи и кимна към колибата на вожда. — Вече имат всичко, от което се нуждаят. Хайде, ела с мен.