Светлината на свещта се отразяваше в очите й.
— Да бъда с теб? — повтори тя и наклони глава.
— Нарочно ли ме дразниш, или проклетата болест ти е изпила ума?
— Хей, я внимавай! — шеговито му се закани тя.
— Не искам да бъде далече от теб — добави той. — Никога повече! Разбираш ли какво ти казвам?
— Изразяваш се доста странно, Бен Хоуп. Да разбирам ли, че ми предлагаш брак?
Това се случваше за втори път в живота му. Но не означаваше, че е по-лесно. Почувства се неудобно, точно толкова засрамен, колкото през онзи далечен ден на брега на словенското езеро Блед, когато зададе същия въпрос на Лай Луелин.
— Може би не му е сега времето — смотолеви той.
— Да — отвърна тя.
— Какво да? — объркано я погледна той.
— Аз също искам да бъдем заедно. Да, ще се омъжа за теб.
— Значи имаме сделка — отвърна с престорено безразличие той, но сърцето заплашваше да изскочи от гърдите му. Не, сега едва ли е най-подходящото време да получа инфаркт, замаяно си помисли той.
— Но искам да ми обещаеш нещо — добави Брук. — Край на авантюрите! Не искам някой ден да изчезнеш и да ме изплашиш до смърт! Няма да го понеса.
— Виж кой го казва — промърмори той.
— Говоря сериозно! — предупреди го тя.
— Аз също. Искам да живея с теб, докато смъртта ни раздели.
— Значи обещаваш? Независимо какво може да се случи.
— Да — кимна той. — От днес нататък мястото ми е у дома, при теб. Въпреки че…
— Какво?
— Просто си помислих… — Бен тръсна глава. — Не, ще ми се смееш.
— Откъде знаеш? Опитай все пак. — Пръстите й се плъзнаха по ръката му. — Хайде, Бен, кажи ми какво мислиш!
— Мислех си дали не е по-добре да се откажа от „Льо Вал“ — предаде се той. — Да оставя всичко в ръцете на Джеф, който отдавна има идеи за това място. И може би да завърша учението си. Бихме могли да наемем къща в Оксфордшър или някъде другаде в провинцията. Ще ходя на лекции само няколко часа дневно, а през останалото време ще бъдем заедно.
— Имаш предвид да завършиш теологията, която започна преди години?
Той кимна.
— Мислиш, че е глупаво, нали? И може би наистина е така. Но след като си поговорих с отец Сколи, всичко се върна. Мисля, че това е бъдещето за мен, Брук.
— Чудесно! — плесна с ръце тя. — Винаги си го искал, макар и дълбоко в себе си.
— Човек не може да има всичко, за което мечтае — отвърна с крива усмивка той.
— Но вече имаш мен, нали?
— Имам ли те?
— О, Бен, прекрасно знаеш отговора на този въпрос!
— А какво ще стане с дома ти в Ричмънд, с кариерата ти?
— Готова съм да се разделя с тях още утре, но да бъда с теб!
— Наистина ли? — втренчено я погледна той.
— Разбира се, глупчо — отвърна тя и го притегли към себе си. — Я ела тук!
Целунаха се.
— О, чакай малко — сепна се Бен, след като се разделиха. — Имам нещо, което ти принадлежи. — Между пръстите му проблесна тънката златна верижка.
— Синджирчето ми! — възкликна Брук. — Къде го намери?
— Просто ми попадна пред очите — избегна прекия отговор Бен, сложи го на шията й и се протегна да щракне закопчалката.
Тя отново го целуна и се притисна в него.
— О, Бен! Още не мога да повярвам, че си тук, при мен!
— Можеш, можеш! — промърмори той между целувките, с които се засипваха взаимно.
— Не мога! — държеше на своето Брук. — Трябва да ми го докажеш!
— Не сега. Още си твърде слаба.
— Все пак опитай — прошепна тя и го притегли в леглото.
Прекъсна ги дискретно почукване. На прага се беше изправил Пепе.
— Мамка му! — смути се той. — Много се извинявам… — Преглътна няколко пъти и добави: — Викат те в голямата къща, Бен.
56
Тупак го посрещна намръщен. Около него бяха насядали неколцина бойци начело с командира Васкар. Явно ставаше нещо.
— Щеше ми се отецът да е тук, но въпросът май е спешен — промърмори Пепе, притеснен от ограничените си преводачески умения.
— Дай най-доброто от себе си — отвърна Бен.
Тупак започна да говори и той напрегна слух, изчаквайки колебливия превод.
— Ами… Казва, че много от хората му са избити и ако нещата продължават по същия начин, племето ще бъде унищожено.