— Питай го защо ми казва това — рече Бен.
Пепе преведе. Тупак го погледна право в очите и изрече още няколко думи.
— Казва, че след като си убил Белия нож, значи добре познаваш врага — възбудено продължи Пепе. — И можеш да помогнеш на сапаки да го победят.
Бен помълча известно време, после поклати глава.
— Предай му, че разбирам проблемите им много добре, но това не е моята битка. Имам други отговорности. Кажи му, че съжалявам, но не мога да го направя.
— Говориш глупости, човече! — възкликна Пепе. — Това ти го казвам аз, а не той. Тези хора се нуждаят от помощ. Ако никой не им я предложи, те съвсем скоро ще…
— Предай му каквото ти казах — хладно го прекъсна Бен.
Тупак изслуша Пепе с непроницаема физиономия. Отговорът му беше кратък.
— Какво каза?
— Така да бъде. Можеш да си вървиш.
Бен напусна колибата на вожда с натежала душа. Не беше изминал и пет крачки, когато от сянката се появи фигурата на Нико.
— Хей, чух, че си тръгваш — подхвърли колумбиецът.
— Вярно е. Ще си тръгнем веднага след като Брук е в състояние да пътува.
— Радвам се за теб, човече. Постигна това, което искаше.
Но Бен добре забеляза горчивата усмивка, появила се на лицето му.
— Не съм забравил защо си тук — рече той. — Съжалявам, но направих всичко възможно да ти помогна.
— Всичко е наред — кимна Нико.
— Какво мислиш да правиш оттук нататък?
— Серато все още е някъде там — въздъхна приятелят му. — А ти добре знаеш, че аз няма да се откажа.
— Грижи се за себе си.
— Разбира се. Ти също, амиго.
Двамата си стиснаха ръцете.
В същия миг от другия край на селото долетяха тревожни викове.
— Какво става, по дяволите? — промърмори Нико.
— Очевидно нещо сериозно — отвърна Бен и хукна по посока на виковете. Нико закуцука след него.
— Хей, почакай!
Суматохата започваше в началото на пътеката, водеща към реката. Пред очите му се появиха неколцина бойци сапаки, въоръжени с лъкове и стрели. Изглеждаха така, сякаш бяха излезли на нощен лов, но се връщаха с празни ръце. Между тях, препъвайки се по пътеката, крачеше окървавеният Падриг Сколи.
Бен и Нико помогнаха на индианците да го пренесат в селото. Новината вече се беше разнесла и към тях тичаха още хора. Бен и бойците внимателно сложиха свещеника върху няколко одеяла, предвидливо донесени от жените. Сколи беше толкова изтощен, че почти не можеше да говори. Дрехите му бяха мръсни, влажни и разкъсани от бодливите храсти. Ръцете и краката му бяха покрити с кръв.
— Какво стана? — попита Бен. — Къде са останалите?
— Нападнаха ни в реката, на път за Сан Томас — дрезгаво изграчи Сколи. — Въоръжени до зъби мъже с бързи лодки. Застреляха Учу… Мъртъв е!
Насъбралите се около тях хора нададоха жални вопли. Една жена избухна в плач, успяла да свърже името на Учу с думичката мъртъв. Вероятно майка му, помисли си Бен, докато няколко от останалите жени отвеждаха съсипаната от мъка индианка.
— Спокойно — рече Бен и се наведе над свещеника, който се разтресе от силна кашлица. — Донесете вода! — заповяда на Пепе и Нико той. Зад тълпата зърна Брук, която беше излязла от лечебницата, за да разбере какво става.
— Обърнаха лодката ни — прошепна Сколи, след като отпи няколко глътки от чашата, която му подадоха. — Аз успях да доплувам до брега и да се скрия сред тръстиките. Обърнах се и видях как бандитите вадят Руми и Часка от водата. И двамата бяха живи. Започнах да се катеря нагоре по брега. Никой не ме видя. — Лицето му се сгърчи в гримаса, очите му се затвориха. — Може би трябваше да се опитам да ги спася. Трябваше да направя нещо!
— И щяха да те пленят или да те убият — поклати глава Бен. — Направил си каквото можеш. Колко бяха нападателите?
— Не знам — простена проповедникът. — Десетки. Не бяха войници, а по-скоро банда наркотрафиканти. Само бог знае какво търсят тук, толкова нагоре по реката. Водеше ги един…
— Мъж с костюм? — изръмжа Нико. — Черна коса, около четирийсетгодишен?
Сколи кимна.
— Серато! — мрачно обяви колумбиецът.
57
Руми крещеше и се гърчеше на голата земя между дърветата, заслепен от ярките лъчи на насочените в лицето му фенерчета. Ръцете му инстинктивно притискаха окървавената капачка на коляното.